Исабел Алиенде - Паула

Какво ще стане с това огромно, празно пространство, което съм аз сега? С какво ще се запълня, когато не остане и прашинка амбиция, никакво намерение, нищо от мен? Ще бъда засмукана, превърната в черна дупка и ще изчезна. Да умреш… Да напуснеш тялото, е изумителна идея. Не искам животът ми да продължава, ако в душата си умирам; за да остана на този свят, ми е нужно да градя планове за годините пред мен. Може би старостта е ново начало, може би е възможно да се върна във вълшебното време на моето детство — време преди линейното мислене и предразсъдъците, когато съм възприемала света с екзалтираните сетива на безумец и съм била свободна да вярвам в невероятното и да изследвам светове, които по-късно, с появата на разума, са изчезнали. Вече нямам много за губене, нито пък много за бранене. Дали това е свободата? Хрумва ми, че на нас, бабите, се пада ролята на вещици пазителки — трябва да бдим над по-младите жени, над децата, над общността, а също — и защо не — над тази малтретирана планета, жертва на толкова насилие. С удоволствие бих яхнала метлата и танцувала с други езически вещици на лунна светлина в гората, призовавайки земните сили и гонейки злите демони; искам да се превърна в мъдра старица, да овладея древни магии и знахарски тайни. Никак не е малко това, което желая. Магьосниците, също както и светците, са самотни звезди, блестящи със собствена светлина; те не зависят от нищо и от никого, затова не познават страха и могат слепешката да се хвърлят в бездната, сигурни, че вместо да се разбият, ще полетят. Могат да се превръщат в птици и да гледат света отгоре, или пък в червеи и да го наблюдават отвътре; могат да обитават други измерения и да пътуват до други галактики, те са мореплаватели в един безкраен океан на съзнание и познание.

Когато окончателно се отказах от плътското увлечение по един нерешителен аржентински музикант, пред очите ми се простря безбрежна пустиня от отегчение и самота. Бях на трийсет и седем години и, смесвайки любовта изобщо с конкретния любовник, реших завинаги да се излекувам от порока на влюбването, който в крайна сметка ми беше донесъл единствено усложнения. За щастие не се справих успешно — влюбчивостта си остана скрита в мен като семе, затиснато от два метра полярен лед, което твърдоглаво пониква при първия по-топъл полъх. След като се прибрах в Каракас при съпруга си, любовникът продължи настойчиво да ме преследва известно време, но, струва ми се, че повече от задължение, отколкото по друга причина. Телефонът иззвъняваше, чуваше се характерното прищракване на международните разговори и аз затварях, без да се обаждам; със същата решителност късах писмата му, без да ги отварям, докато най-сетне флейтистът прекрати своите опити да се свърже с мен. Минаха петнайсет години и ако тогава някой ми беше казал, че ще го забравя, изобщо не бих повярвала, тъй като бях сигурна, че съм изживяла и споделяла една от онези редки героични любови, които поради своя трагичен завършек представляват материал за мелодрама. Сега мнението ми по този въпрос е по-скромно и се надявам единствено, ако на някой завой от пътя отново го срещна, поне да го позная. Тази несполучлива връзка ме боля в продължение на две години като отворена рана; бях буквално болна от любов, но никой не разбра това, нито дори майка ми, която отблизо ме наблюдаваше. Понякога сутрин нямах сили да се надигна от леглото, смазвана от отчаяние, а нощем ме връхлитаха спомени и горещи желания, срещу които се борех, подобно на дядо ми, с ледени душове. В трескавото усилие да помета миналото, скъсах дори партитурите и моята театрална пиеса, за което нееднократно съжалявах, тъй като си мисля, че музиката съвсем не беше лоша. Излекувах се с лек, подсказан от Майкъл — погребах любовта в пясъка на мълчанието. Не говорих за случилото се няколко години, докато не престана да ме боли; в желанието си да унищожа дори спомена за най-прекрасните милувки, прекалих с драстичните мерки до такава степен, че в паметта ми сега има празнина, където са пропаднали не само горестните изживявания от онзи период, но и голяма част от радостите.

Това приключение ми припомня моя първи урок в детството, който незнайно как бях забравила, а той гласи, че не съществува свобода без икономическа независимост. През годините на моя брак аз се бях поставила в същото положение, в което беше мама, когато зависеше от милосърдието на дядо. Като дете си бях обещала това да не се повтори с мен, бях решена да бъда силна и печелеща като истински патриарх на семейството, за да не ми се налага да моля някого за каквото и да било, и изпълних първата част от това обещание, но вместо да управлявам продукта на собствения си труд, го оставих от немарливост в ръцете на съпруг, чиято репутация на светец ми се струваше достатъчна гаранция. Този разумен и практичен мъж, който отлично владееше чувствата си и със сигурност не беше способен на безчестие или непочтеност, ми се бе сторил по-подходящ от самата мен, за да се грижи за интересите ми. Не зная как ми бе хрумнала подобна мисъл. Във вихрушката на съвместния ни живот и благодарение на моята склонност към разхищение, бях загубила всичко. Когато се събрахме отново, реших, че първата стъпка от новия етап бе да намеря сигурна работа, да пестя максимално и да променя правилата в семейното стопанство, така че неговите доходи да отиват за ежедневни разходи, а моите — за спестявания. Намерението ми не беше да събирам пари за развод, изобщо не беше необходима някаква цинична стратегия, понеже след като трубадурът изчезна от хоризонта, гневът на съпруга се уталожи и с него несъмнено бихме се споразумели за развод при по-справедливи условия, отколкото предявените на онзи зимен плаж в Монтевидео. Останах при него още девет години напълно лоялна и смятах, че с повече късмет и доста усилие, ще можем да спазим клетвата за вечна вярност, дадена пред олтара. Ала самата нишка, която ни свързваше като двойка, се беше скъсала поради причини, които нямаха нищо общо с моята изневяра, а с по-стари сметки, както открих впоследствие. При повторното ни събиране на кантара натежаха децата, половината ни живот, вложен в нашата връзка, спокойната ни обич и общите интереси, които ни държаха заедно. Не взех под внимание моите страсти, които в крайна сметка се оказаха по-силни от разумните намерения. В продължение на много години бях изпитвала искрена обич към този мъж и съжалявам, че превратностите от последния период на съвместния ни живот помрачиха добрите спомени от младостта.