Исабел Алиенде - Паула

Майкъл замина за дълбоката провинция, където крокодилите осъмваха в изкопите за основите, с намерението да завърши строежа и да си потърси друга работа, която да изисква по-малко жертви, а аз останах при децата, които много се бяха променили през моето отсъствие — сякаш окончателно се бяха установили в тази страна и вече не говореха за връщане в Чили. През изминалите три месеца Паула беше оставила детството зад гърба си и се беше превърнала в красива девойка, амбициозна в учението — беше отличничката на класа, учеше китара, без да има никаква дарба, и след като овладя английския език, с помощта на дискове и речници проговори френски и италиански. Междувременно Николас порасна с цяла педя и един ден си дадох сметка, че панталоните му стигат до средата на глезените, а ръкавите — до лактите; имаше осанката на дядо си и на баща си, шев на главата, няколко белега от рани и тайно мечтаеше да изкачи, без да е вързан, най-високия небостъргач в града. Влачеше големи метални барабани, в които събираше човешки и животински екскременти — неприятно задание от часовете по природознание. Искаше да докаже, че газовете от процеса на разлагане могат да служат за гориво и че, преработвайки този материал, ставаше възможно да се готви с изпражнения, вместо последните да биват изхвърляни с отходните води в океана. Паула, която се беше научила да кормува, го караше с кола до обори, курници, кочини и тоалетни на наши познати, за да се снабдява със суровина за своя експеримент, която той съхраняваше вкъщи с риск газовете да избухнат от горещината и целият квартал да бъде залян от фекалии. Приятелството от детството между двамата се бе превърнало в дълбоко съучастничество и то ги свързваше до сетния съзнателен ден на Паула. Моите двама източили се на височина юноши мълчаливо разбраха желанието ми да погреба мъчителния епизод от нашия живот; предполагам, че той е оставил сериозни рани у тях и може би доста озлобление срещу мен за това, че ги бях предала, но нито един от двамата не спомена за случилото се; чак девет години по-късно, когато най-сетне можахме да седнем тримата и да поговорим със смях за това, установихме, че никой от нас не си спомняше подробности и че всички бяхме забравили името на онзи любовник, който замалко не се бе превърнал в техен втори баща.

Както обикновено се случва, когато човек поеме по предначертания от съдбата път, цяла поредица от обстоятелства ми помогна да осъществя плановете си. Три години не бях успяла да си създам приятели и да намеря работа във Венецуела, но едва насочила енергията си към задачата да се приспособя и да оцелея, завоювах успех за по-малко от седмица. Картите таро на майка ми, които преди бяха предсказали класическата намеса на тъмен мустакат мъж — предполагам, че е ставало дума за флейтиста — отново предрекоха, ала този път руса жена. И наистина, броени дни след завръщането ми в Каракас, в живота ми се появи Марилена — преподавателка с буйна златиста коса, която ми предложи работа. Беше собственичка на учебно заведение, където тя самата преподаваше изкуство и даваше уроци на деца, които имаха трудности в ученето. Майка й, енергична испанска дама, водеше делата в училището, изпълнявайки ролята на секретарка, а Марилена преподаваше по десет часа на ден и посвещаваше още толкова на изучаването на амбициозни методи, посредством които възнамеряваше да преобрази образованието във Венецуела, че дори и в света. Работата ми се състоеше в това да й помагам в контрола над учителите, да организирам занятията, да привличам ученици с рекламни кампании и да поддържам добри отношения с родителите. Станахме много добри приятелки. Беше толкова неподправена, колкото русата й коса, практична и пряма; връщаше ме към грубата действителност, когато се зареех в сантиментални излияния или патриотична носталгия, и пресичаше до корен всеки мой опит за самосъжаление. С нея споделях тайни, усвоих нов занаят и се отърсих от депресията, която ме беше спъвала толкова време. Тя ми показа негласните знаци и шифъра на обществото в Каракас, които дотогава не бях успяла да разбера, понеже прилагах чилийските си критерии при анализирането му; две години по-късно се бях приспособила толкова добре, че ми липсваше единствено карибският акцент. Един ден на дъното на някакъв куфар намерих малко найлоново пликче с шепа пръст и си спомних, че я бях донесла от Чили с намерението да посадя най-добрите семена на паметта, ала не бях го направила, защото не мислех да оставам — живеех, следейки новините от юг и очаквайки диктатурата да падне, за да се завърна в родината. Казах си, че вече достатъчно съм чакала, и с дискретна мълчалива церемония смесих пръстта от предишната ми градина с венецуелска земя, поставих я в една саксия и посадих незабравки: Поникна рахитично растение, необичайно за този климат, и скоро изсъхна и загина; с времето заместих незабравката с пищен тропически храст, който избуя ненаситно, разклонявайки се като октопод.