Исабел Алиенде - Паула

— Тук не ни трябват покойници, а деца.

— То е все същото. Противоуроки помага при всеки бизнес.

Дадохме й пари и на другия ден донесе бидон със зловонна течност с подозрителен вид — на дъното се стелеше жълтеникава млекообразна утайка, над нея следваше нещо като бульон, изпъстрен с мехурчета, а отгоре имаше още един пласт, подобен на зеленикаво олио. Трябваше да го разклатим преди употреба и да си запушим носовете с носна кърпа, защото от миризмата човек можеше да изпадне в несвяст. „Дъщеря ми не трябва да научава за тази щуротия“, въздъхна майката на Марилена, която наближаваше седемдесетте, ала не беше загубила своята жизненост и високия дух, които преди трийсет години я бяха тласнали да напусне родната Валенсия и да последва неверния си съпруг до Новия свят, да се изправи очи в очи с него, докато живеел с поредната си любовница, да му поиска развод и мигом след това да го забрави. Омагьосана от тази държава, където имало от всичко в изобилие и където за пръв път в живота си се чувствала свободна, тя останала с дъщеря си и с упорство и изобретателност двете изградили живота си тук. Въпросната добра госпожа и аз измихме пода с парцали, като лазехме и нашепвахме ритуалните слова, едва сдържайки смеха си, защото ако открито се подиграехме, всичко отиваше по дяволите — магьосничеството действа само с вяра и увереност. Два дни се посветихме на тази дейност, гърбовете ни се изкривиха, а коленете ни се ожулиха до кръв и колкото и да проветрявахме, не успяхме да изкараме смрадта от помещението; но в крайна сметка си струваше — през първата седмица на януари пред вратата се изви дълга опашка от родители, довели децата си за ръка. При този удивителен резултат си помислих, че мога да използвам остатъка от бидона, за да извикам късмета на Майкъл, и през нощта тайничко отидох в офиса му и го измих целия, така както бяхме направили в училището. Няколко дни изминаха без никакви новости, с изключение на откъслечни коментари относно някаква особена миризма в офиса. Допитах се до чистачката и тя ми каза, че урочасаният е моят мъж и че всичко щяло да се оправи, като го заведа на Свещената планина и там поръчам да му прочетат професионална молитва, ала този съвет далеч надхвърляше възможностите ми. Мъж като него, съвършен продукт на британското възпитание, инженерното образование и страстта към шахмата, никога не би допуснал да стане обект на магически церемонии, но като се замислих за вещерските практики, аз стигнах до извода, че щом чудодейната течност помага, като се измие подът, нямаше причина тя да не може да се приложи и за изчистване на хора. На другата сутрин, когато Майкъл беше под душа, се приближих до него изотзад и плиснах отгоре му остатъка от бидона. Нададе вик на изненада и в миг кожата му се оцвети като на рак, а цели кичури от косми окапаха от него, ала точно след две седмици вече имаше венецуелски съдружник и беше сключил великолепен договор.

Приятелката ми Марилена никога не узна причината за изключителното благоденствие през онази година, но така или иначе тя не смяташе, че то може да бъде трайно — беше изморена от борба за свързване на двата края и обмисляше възможността да се насочи към друго начинание. От дума на дума възникна идеята — вдъхновена с положителност от изпаренията на магията, които още излизаха от цепнатините на пода — да превърне школата в учебен център, където да приложи изключителните си педагогически теории за решаване на проблемите, свързани с усвояването на материала и придобиването на знания, и същевременно да сложи край на сътресенията в счетоводните ни книги. Така бе положено началото на забележително учебно заведение, което за няколко години се превърна в една от най-престижните гимназии в града.

Разполагам с много време за размисъл през тази калифорнийска пролет. Трябва да свикна със състоянието на дъщеря си и да не си спомням за нея като за предишното грациозно и жизнерадостно момиче, нито пък да затъвам в песимистични видения от бъдещето, а да посрещам дните такива, каквито дойдат, без да очаквам чудеса. Паула зависи от мен, за да оцелее, тя отново ми принадлежи, пак е в ръцете ми като новородено; за нея приключиха житейските радости и усилия. Нагласявам я на терасата, увита с шалове, до залива на Сан Франсиско и розовите храсти на Уили, отрупани с цвят откак излязоха от буретата и пуснаха корени в твърда земя. Понякога дъщеря ми отваря очи и втренчено гледа блестящата повърхност на водата, заставам на линията на нейния поглед, но тя не ме вижда, зениците й са като бездънен кладенец. Мога да общувам с нея единствено нощем, когато ме посещава в сънищата ми. Спя на пресекулки и често се събуждам, сигурна, че ме вика; ставам бързо и отивам в стаята й, където почти винаги нещо се е случило — температурата или налягането й са се повишили рязко, обляна е в пот, или пък й е студено, позата й е неудобна и е изтръпнала. Жената, която се грижи за нея нощем, обикновено заспива, щом завърши телевизионната програма на испански. В такива случаи аз лягам при Паула и я притискам до гърдите си, като я нагласявам така, че да й е най-удобно, защото тя е по-висока от мен; започвам да се моля да й бъде изпратен покой, да почива в мистично спокойствие, да обитава рай от хармония и тишина, да намери онзи Бог, когото толкова търсеше през краткото си съществуване. Моля се за прозрение, с което да отгатвам потребностите й, и за помощ, за да й осигурявам удобства; така духът й необезпокояван ще може да се рее към мястото за срещи. Какво ли изпитва? Често е изплашена, трепереща, с изхвръкнали от орбитите очи, сякаш в плен на адски видения; друг път е безучастна и неподвижна, като че ли далечна. Животът е чудо и за нея той завърши внезапно, още докато тя устремно крачеше напред в младежки порив, без да й даде време за сбогуване, нито пък за равносметка. Поривът й беше прекъснат точно когато започваше да се пита за смисъла на нещата и така на мен остана поръката да намеря отговора. Понякога нощем бродя из къщата, подобно на тайнствените скунксове в мазето, които се качват и изяждат котешката храна, или подобно на духа на баба ми, която излиза от огледалото, за да разговаря с мен. Когато Паула заспи, се връщам в леглото и се сгушвам до гърба на Уили с очи, вперени в зелените цифри на часовника; часовете се нижат безкрайни, изчерпвайки настоящето и бележейки бъдещето. Би трябвало да пия от хапчетата на доктор Форестър, не зная защо ги съхранявам като съкровище, скрити в кошничката с писма от мама. В някои утрини дочаквам слънцето да изгрее зад големите прозорци в стаята на Паула; при всяко разсъмване светът се създава отново, небето се оцветява в оранжеви краски и нощната влага се издига над водата, обгръщайки пейзажа в дантела от мъгла, като в някоя нежна японска рисунка. Аз съм като сал без посока в море от мъка. През тези дълги месеци смъквах от себе си обвивка след обвивка, подобно на глава лук; промених се и вече не съм същата жена; дъщеря ми ми даде възможност да надникна вътре в себе си и да открия онези вътрешни пространства — празни, тъмни и необикновено спокойни, които никога преди това не бях изследвала. Това са свещени места и за да стигна до тях, трябва да премина през тесен път, изпълнен с препятствия, да победя зверовете в собственото си въображение, които се нахвърлят срещу мен. Когато ужасът ме парализира, затварям очи и се оставям с чувството, че се потапям в бурни води, чиито вълни яростно се разбиват. За няколко мига, които са като вечност, имам чувството, че умирам, но малко по малко осъзнавам, че въпреки всичко продължавам да живея, защото в жестокия водовъртеж има милостива цепнатинка, през която мога да дишам. Оставям се на течението, без да оказвам съпротива, и малко по малко страхът отстъпва. Плавайки, влизам в подводна пещера и оставам за малко в нея неподвижна, далеч от драконите на нещастието. Плача без сълзи, разкъсвана отвътре, както може би плачат животните, и тогава слънцето изгрява, пристига котката да търси закуската, дочувам стъпките на Уили в кухнята и ароматът на кафе изпълва къщата. Започва нов ден, подобен на всички останали дни.