Исабел Алиенде - Паула

Очаквах редките посещения на Майкъл с нетърпение, ала когато най-сетне той беше близо до мен, изпитвах необяснимо разочарование. Той се връщаше изморен от работата и от живота в лагера, не беше мъжът, когото бях очаквала през задушните нощи на Каракас. През следващите месеци и години думите помежду ни се изчерпаха и едва успявахме да проведем обичаен разговор, осеян с клишета и общи фрази. Обземаше ме желание да го хвана за ризата, да го разтърся с викове, но ме възпираше неумолимото чувство за справедливост, придобито в английските колежи; в крайна сметка го посрещах с нежност, която избликваше спонтанно, щом го видех, но след няколко минути изчезваше. Този мъж беше прекарал седмици в затънтената джунгла, за да изхранва семейството, беше изоставил Чили, приятелите си и сигурната си работа, за да ме последва в една несигурна авантюра, и затова нямах право да го тормозя с моите сърдечни терзания. „Много по-здравословно би било да се хванете за косите като нас“, ме съветваха мама и чичо Рамон, с които единствено споделях трудностите от онова време; но за мен беше невъзможно да се изправя срещу съпруг, който не се съпротивяваше; агресивността ми, превръщайки се в досада, потъваше в памукообразната тъкан на нашата връзка. Опитвах да си внуша, че, въпреки моментните трудности, нищо съществено не се беше променило помежду ни. Не успях, но в опита си заблудих Майкъл. Ако бях говорила направо, може би щяхме да избегнем злощастния край, ала не ми достигна смелост. Изгарях от незадоволени желания и пориви, по онова време изживях няколко любовни приключения, колкото да залъжа самотата. Никой не ме познаваше, на никого не бях длъжна да давам обяснения. Търсех утеха там, където най-малко можех да я намеря, защото се оказа, че не ме бива за нелегалност, и със своята непохватност в заплетените стратегии на лъжата, оставях следи навсякъде, но порядъчността на Майкъл не му позволяваше да съзре неискреност у другите. Терзаех се с моите тайни, пламнала от чувство за вина, раздвоена между неприятното усещане, гнева срещу самата мен и озлоблението срещу старомодния ми съпруг, който невъзмутимо се рееше в мъглата на наивността, неизменно вежлив и дискретен, невъзмутим в душевното си спокойствие, нищо неискащ, приемащ грижите ми с отнесен вид и с далечна благодарност. Нужен ми беше повод, за да приключа веднъж завинаги с този брак, но той не ми го даваше, напротив — през онези години славата му на светец се затвърди още повече в очите на другите. Предполагам, че е бил така погълнат в работата си и че толкова силно се е нуждаел от дом, че предпочиташе да не разследва моите чувства и занимания; под краката ни зейваше пропаст, но той не искаше да види очевидното и остана вкопчен в илюзиите си до последния момент, когато всичко с трясък се сгромоляса. Ако е подозирал нещо, вероятно го е отдал на житейска криза и е решил, че ще ми мине от само себе си, като кратка треска. Едва много години по-късно осъзнах, че слепотата му пред действителността бе всъщност най-силната черта на неговия характер; винаги съм поемала цялата вина за провалената ни любов — аз не можех да го обичам така, както без съмнение той ме обичаше. Не се питах дали този мъж заслужава повече всеотдайност, питах се единствено защо аз не можех да му я дам. Пътищата ни се разделяха, аз се променях и се отдалечавах, безсилна да избегна това. Докато той работеше сред пищната зеленина и горещата влага на диви земи, аз се блъсках като обезумяла мишка в циментените стени на апартамента в Каракас, устремила поглед на юг, броейки дните до завръщането. Никога не съм предполагала, че диктатурата ще продължи седемнайсет години.

Мъжът, в когото се влюбих през 1978 година, беше музикант, един от хилядите политически емигранти от юг, пристигнали в Каракас през седемдесетте години. Беше избягал от ескадроните на смъртта и оставил в Буенос Айрес съпруга с две деца; търсеше да се настани и да намери работа с флейта и китара, които бяха единствената му визитна картичка. Предполагам, че любовта ни го връхлетя случайно, когато най-малко я желаеше и най-ненавременна беше по същия начин, както се случи и с мен. Един чилийски театрален продуцент, който пристигна в Каракас да търси късмета си, привлечен както толкова други от петролното благоденствие, се свърза с мен и ме помоли да напиша комедия, вдъхновена от местна тема. Не можех да пропилея подобен шанс — бях безработна и доста отчаяна, защото оскъдните ми спестявания се бяха изпарили. Беше нужен композитор с опит в такъв вид представления, за да напише песните, и незнайно защо, театралният деец предпочете човек от юг, вместо да наеме някой от прекрасните венецуелски музиканти. Така, до един потънал в прах роял се запознах с човека, който щеше да стане мой любовник. Нямам много спомени от този първи ден — не се чувствах комфортно с въпросния арогантен и избухлив аржентинец, но бях поразена от таланта му — успяваше да интерпретира без никакво усилие неясните ми идеи посредством точни музикални фрази и свиреше по слух на всички инструменти. За мен, неспособна да изпея „Честит рожден ден“, този мъж представляваше гений. Беше слаб и изпънат като бикоборец, с добре оформена брада на магьосник, ироничен и агресивен. Беше също толкова самотен и изгубен в Каракас, колкото и аз, и предполагам, че това обстоятелство ни сближи. Няколко дни по-късно отидохме в един парк да прегледаме песните му далеч от любопитни уши; той носеше китарата си, а аз — тетрадка и кошница за пикник. Тази и други подобни продължителни музикални сесии се оказаха безполезни, защото продуцентът се изпари толкова светкавично, колкото беше пристигнал, като заряза наетия театър и девет ангажирани артисти, на които така и не плати. Някои изразходвахме време и усилия; други вложиха пари, които изчезнаха безследно; на мен поне ми остана незабравима авантюра. През този първи пикник всеки разказа миналото си — разправих му за военния преврат, той ме запозна с ужасите на Мръсната война и с причините, накарали го да напусне отечеството си, и накрая аз самата с изненада установих, че защитавам Венецуела от неговите нападки, еднакви с тези, които до вчера аз самата бях отправяла. „Щом не ти харесва тази страна, защо не си тръгнеш, аз съм благодарна, че живея в демократична държава със семейството си, тук поне не убиват хората както в Чили или в Аржентина“, изрецитирах с преувеличена страст. Той се разсмя, взе китарата и захвана да тананика шеговито танго; почувствах се като провинциалистка, както често щеше да ми се случва в нашата връзка. Той беше от онези интелектуалци нощни птици в Буенос Айрес, редовен посетител на стари ресторанти и кафенета, приятел на хора, отдадени на театър, музиканти и писатели, ненаситен читател, човек борбен и находчив в отговорите си, който беше видял свят и познаваше прочути люде, неотстъпчив опонент в споровете, запленяващ ме с историите си и със своя интелект. За себе си се съмнявам, че съм го впечатлила особено: в очите му бях една трийсет и пет годишна чилийска емигрантка облечена като хипи и с буржоазни навици. Един-единствен път успях да го заслепя, когато му разказах, че Че Гевара бе вечерял в къщата на родителите ми в Женева; от този момент наистина му станах интересна. В живота си многократно установявах, че въпросната вечеря с героичния деец на кубинската революция беше неустоим афродизиак за повечето мъже. Една седмица по-късно започнаха летните дъждове и пасторалните срещи в парка отстъпиха място на работни сбирки у дома, където рядко можехме да останем насаме. Един ден той ме покани в апартамента, в който живееше, всъщност една от онези бедни и шумни стаи, които се наемаха за по една седмица. Пихме кафе, показа ми снимки на семейството си, сетне се заредиха песни и така от песен на песен се озовахме с флейтата в леглото. Не става дума за вулгарна метафора от онези, които ужасяват майка ми, защото той наистина ми изнесе концерт със своя музикален инструмент. Влюбих се като ученичка. След един месец положението стана неудържимо, съобщи ми, че се развежда, взе да ме притиска да зарежа всичко и да ида с него в Испания, където вече успешно се бяха установили други аржентински артисти и той можеше да разчита на приятели и на работа. Бързината, с която се реши, ми се стори неопровержимо доказателство за любовта му към мен, ала впоследствие установих, че той бе един доста непостоянен Близнак и със същата скорост, с която се гласеше да замине с мен на друг континент, можеше да промени плановете си и да се върне в отправната точка. Ако аз притежавах по-голяма доза хитрост или ако бях изучавала поне малко астрология, докато подготвях хороскопите в списанието в Чили, бих отгатнала характера му и бих действала по-предпазливо, но при дадените обстоятелства потънах до уши в тривиална мелодрама, която замалко не ми струва децата и дори живота. Бях толкова изнервена, че блъсках колата под път и над път; веднъж пресякох на червено, блъснах се в три движещи се коли и ударът ме зашемети за няколко минути; опомних се натъртена и обградена от ковчези — милостиви ръце ме бяха отнесли до най-близкия подслон, който се бе оказал погребална агенция. В Каракас съществуваше неписан кодекс вместо правилника за движение — на кръстовище шофьорите се споглеждаха и за част от секундата се решаваше кой ще мине пръв. Системата беше справедлива и действаше по-добре, отколкото светофара — не зная дали сега е различно, вероятно не е, — така че човек трябваше да внимава и да тълкува правилно изражението на другите шофьори. Предвид емоционалното състояние, в което се намирах по онова време, тези знаци и други, свързани с движението из белия свят, ми се губеха. Междувременно обстановката вкъщи беше наелектризирана, децата предчувстваха, че почвата под краката им се разклаща и за пръв път започнаха да създават проблеми. Паула, която винаги е била прекалено зряла за своята възраст, за пръв и единствен път в живота си имаше истерични пристъпи — тряскаше вратите и се затваряше да плаче в банята с часове. Николас се държеше като гангстер в училище, бележките му бяха катастрофални и непрекъснато ходеше превързан — падаше, порязваше се, чупеше си главата и костите подозрително често. По онова време откри удоволствието от изстрелването на яйца с прашка по съседните апартаменти и по минувачите на улицата. Аз отказвах да повярвам на обвиненията на съседите, въпреки че консумацията ни на яйца достигна деветдесет броя седмично, а стената на отсрещната сграда заприлича на гигантска, изпечена от тропическото слънце, тортиля 23 23 Вид омлет в Испания, приготвящ се традиционно от яйца, картофи и лук. — Б.пр. . Ала настъпи ден, в който един снаряд се приземи на главата на сенатор на Републиката, който точно в този момент минаваше под нашия прозорец. Ако чичо Рамон не се беше намесил с дипломатическия си талант, сигурно щяха да анулират визите ни и да ни експулсират от страната. Моите родители, които имаха подозрения относно нощните ми излизания и продължителни отсъствия, ме подложиха на разпит и в крайна сметка аз изповядах незаконната си любов. Майка ми ме дръпна настрана и ми припомни, че имам две деца и съм длъжна да се грижа за тях; опита се да ми покаже риска, на който се излагах, и после ми каза, че въпреки всичко мога да разчитам на помощта й в случай на нужда. Чичо Рамон също ме дръпна настрана и ме посъветва да бъда по-дискретна — човек нямало защо да се жени за любовниците си — и добави, че каквото и решение да вземех, той щял да бъде на моя страна. „Или идваш с мен в Испания, или няма да ме видиш повече“, ме заплаши моят флейтист между два страстни акорда и понеже аз не можах да се реша, си стегна багажа и отпътува. Двайсет и четири часа по-късно започна порой от телефонни обаждания от Мадрид, които ме държаха като на тръни денем и не ми даваха да мигна през по-голямата част на нощта. Засипана с проблемите край децата, ремонтите на колата и безапелационните повели на любовта, забравих да броя дните и когато Майкъл пристигна, останах силно изненадана.