Исабел Алиенде - Паула

— Какво очакваш от мен? — ме попита накрая.

— Помощ, за да поддържам Паула здрава и с всички удобства; помощ в момента на смъртта й и помощ, за да потърся други средства. Зная, че лекарите не могат нищо да направят за нея; ще опитам с алтернативна медицина — лечители, билки, хомеопатия, всичко, каквото мога да намеря.

— И аз бих постъпила по същия начин, ако ставаше дума за дъщеря ми, но тези експерименти трябва да имат предел. Не можеш да живееш с илюзии, а и всички тези неща не се добиват даром. Паула може да остане в това състояние много години — ти трябва добре да разпределиш силите и средствата си.

— Колко време?

— Да речем три месеца. Ако през този срок не се появят забележими резултати, прекратяваш всичко.

— Добре.

Тя ми представи доктор Мики Шима — живописен японски иглотерапевт, когото съм си заплюла за герой на роман, ако отново седна да пиша художествена литература. Мълвата се разпространи и скоро се зареди шествие от лечители, които запредлагаха услугите си: един продава магнитни дюшеци за енергизиране; друг пък е хипнотизатор, прави записи на разкази, обърнати с края напред и ги пуска на Паула през слушалки; появява се и индийска светица — въплъщение на космическата майка; идва също индианец от племето апачи, който съчетава мъдростта на предците си със силата на кристалите; не липсва и астролог с прозрение в бъдещето, ала виденията му са толкова мъгляви, че пораждат противоречиви тълкувания. Изслушвам всички, като се старая да не нарушавам удобствата на Паула. Осъществих също така поклонение при един прочут ясновидец в Орегон — беше с боядисана коса и ме посрещна в кабинет, отрупан с плюшени играчки; без да мръдне от къщата си, успя да прегледа Паула с третото си око. Препоръча комбинация от прахове и капки, доста сложни за пиене, ала Николас, който е много скептичен в това отношение, сравни рецептата с шишенце от широко използваните мултивитамини на „Центрум“, и установи, че са почти еднакви. Нито един от тези странни доктори не обеща да възвърне здравето на дъщеря ми, но може пък някой от тях да подобри дните й и да открие форма за общуване с нея. Болногледачките също ми предлагат своите молитви и природни лекове — едната намери светена вода от целебен извор в Мексико и дава на Паула от нея с такава вяра, че е възможно да стане чудо. Доктор Шима идва всяка седмица да ни повдигне духа, преглежда я внимателно, поставя тънките игли в ушите и в стъпалата й и й предписва хомеопатични лекарства. Понякога гали косата й, сякаш му е дъщеря, и очите му се пълнят със сълзи — „Колко е красива, ми казва, ако съумеем да я запазим здрава, медицината може да открие начин да възстанови увредените клетки и дори да присади мозък, защо пък не?“ „Не си го помисляйте, никому не ще позволя да си прави франкенщайнски експерименти с Паула.“ За мен донесе ориенталски треви, чийто буквален превод е „за мъка, породена от траур или изгубена любов“, и предполагам, че благодарение на тях продължавам да функционирам относително нормално. Доктор Форестър наблюдава всичко това, без да изказва мнение, и брои дните в календара: „Три месеца, не повече“, ми припомня при всяко посещение. Тя също изглежда обезпокоена за моето здраве, смята, че съм депресирана и изтощена, и ми предписа хапчета за сън, като ме предупреди да не пия повече от едно, защото могат да бъдат смъртоносни.

Писането ми се отразява добре, при все че понякога ми струва усилие, тъй като всяка дума ме изгаря. Тези страници са едно неотменимо пътуване през дълъг тунел, чийто изход не виждам, ала знам, че непременно го има; връщането назад е невъзможно и трябва да продължавам стъпка по стъпка напред до края. Пиша и търся знак с надеждата, че Паула ще наруши безучастното си мълчание и ще ми отвърне безгласно на тези жълти страници; а може би пиша просто, за да превъзмогна уплахата и да подредя мимолетните видения на слабата памет. Ходенето също ми се отразява добре. На половин час път от къщи има хълмове и гъсти гори, където отивам да подишам дълбоко, когато мъката почне да ме души, или когато умората ме затисне. Зеленият, влажен и сенчест пейзаж прилича на този в южните части на Чили — същите вековни дървета, силният аромат на евкалипт, бор и дива мента, поточетата, които зиме се превръщат във водопади, птичият крясък и песента на щурци. Открих усамотено място, където дървесните корони образуват висок купол на готическа катедрала и тънка водна струйка се плъзга с неповторима музика сред камъните. Сядам на това място и се вслушвам във водата и в ритъма на кръвта във вените ми, като се старая да успокоя дишането си и да се вместя в собственото си тяло, ала не намирам покой, в ума ми се блъскат предзнаменования и спомени. В най-тежките мигове от миналото също търсех усамотение в гората.