Исабел Алиенде - Паула

— Важно е да се вземе решение как ще се действа в случай на пневмония или друга тежка инфекция. Ще искате ли агресивно лечение? — попита един от лекарите.

Никой от нас не разбра думите му.

— С големи дози антибиотици и постъпване в интензивно отделение всеки път, щом това се случи, ще може да живее много години. Ако не се приложи лечение, ще умре по-рано — обясни.

Ернесто вдигна лицето си и погледите ни се срещнаха. Погледнах също Николас и Селия и без да се поколебаят, без предварителна уговорка, и тримата ми направиха знак.

— Паула няма повече да се връща в интензивно отделение, няма също така да я мъчим с нови кръвопреливания, лекарства и болезнени изследвания. Ако изпадне в тежко състояние, ще бъдем до нея и ще й помогнем да умре — казах с толкова твърд глас, че трудно можех да повярвам, че това съм аз.

Майкъл излезе от залата разбит и няколко дни по-късно се върна в Чили. В този миг стана ясно, че дъщеря ми се връща в моя скут и че аз ще нося отговорност за живота й и ще вземам решения в момента на нейната смърт. Двете заедно и сами, както в деня на нейното раждане. Усетих прилив на сили, който разтърси тялото ми като електрически ток, и аз осъзнах, че превратностите по дългия ми път са били жестока подготовка за това изпитание. Не съм победена, все още имам много неща да свърша, западната медицина не е единствената алтернатива в такива случаи, ще похлопам на други врати и ще прибегна до други средства, дори и най-невероятните, за да я спася. От самото начало възнамерявах да я отведа вкъщи, затова през месеца, в който тя беше в клиниката за рехабилитация, се упражнявах да се грижа за нея и да работя с апаратите за физиотерапия. За по-малко от три дни се сдобих с необходимата апаратура — от електрическо легло до кран за задвижването му, и наех четири жени от Централна Америка да ми помагат на смени през деня и нощта. Срещнах се с петнайсет кандидатки и избрах тези, които ми се сториха най-нежни, защото беше минало времето на ефективността и влизахме в етапа на любовта. И четирите са белязани от трагично минало, ала са съхранили свежестта на майчината усмивка. Ръцете и краката на една от тях са целите в белези от убождания с нож — убили мъжа й в Салвадор, а нея помислили за мъртва в локва от кръв, с три малки деца. По някакъв начин се довлякла и намерила помощ, малко след това оставила децата при баба им и избягала от страната. Втората е от Никарагуа — не е виждала петте си деца от много години, но мисли да ги изтегли насам едно по едно; работи и спестява и последния цент, за да може някой ден отново да се събере с тях. Първият етаж на къщата се превърна във владение на Паула, въпреки че семейната дневна продължава да си е там, както преди, с телевизията, музиката и детските игри. В тази стая преди по-малко от седмица се роди Андреа и пак там ще живее леля й през времето, в което пожелае да остане на този свят. Иззад големите прозорци надничат цъфналият летен здравец и посадените в буренца рози — верни дружки в толкова злочести времена. Николас боядиса стените в бяло, край леглото наслагахме снимки на близки и приятели от щастливите й години, а на една полица сложихме парцалената й кукла. Невъзможно е да се прикрият огромните апарати, които я поддържат, но стаята поне е по-приветлива от болничните стаи, в които живя през последните месеци. В онази слънчева утрин, когато дъщеря ми пристигна с линейка, къщата сякаш весело се отвори, за да я посрещне. През първия половин час цареше действие, глъчка и старание, но изведнъж суетнята секна — тя беше настанена в леглото и рутината се задвижваше; всеки в семейството се върна към задълженията си, двете останахме сами и тогава усетих тишината и спокойствието на къщата в покой. Седнах до нея и взех ръката й. Времето се влачеше безкрайно бавно, минаха часове, пред очите ми заливът промени цветовете си, после слънцето се скри и взе да пада късен юнски мрак. Едра котка с кафяво по козината, която не бях виждала преди, влезе през големия отворен прозорец, обиколи стаята, изучвайки терена, и сетне с един скок се качи на леглото и се сви в краката на Паула. Тя обича котки, може би я бе повикала мислено да й прави компания. Шеметният бяг на ежедневното съществувание приключи за мен, влязох в ритъма на Паула, времето е застинало в часовниците. Няма нищо за правене. Разполагам с дни, седмици, години край леглото на моята дъщеря, часовете ще минават в очакване на неизвестно какво. Зная, че тя никога няма да е отново същата като преди, умът й е отлетял незнайно къде, ала тялото и духът й са тук. Интелигентността й е най-открояващата се черта, след нея идва добротата й и сега ми е трудно да повярвам, че изключителният й мозък е сведен до някаква сянка на рентгеновата снимка, че завинаги са се изгубили нейната любознателност, чувството й за хумор, паметта й, способна да съхрани и най-дребни подробности. „Тя е като растение“, бяха казали лекарите. Котката е способна да ме подкупи, за да й дам храна и да й позволя да спи на леглото, а дъщеря ми не ме познава и дори не може да стисне ръката ми, за да ми даде знак. Опитвах се да я науча да мига — веднъж за „да“ и два пъти за „не“, но всичко бе напразно. Поне е тук при мен, в безопасност у дома, закриляна от всички нас. Никой повече няма да наруши неприкосновеността й с игли и сонди, отсега нататък ще получава само милувки, музика и цветя. Моята задача е да поддържам тялото й здраво, да й спестявам болки, за да може духът й да е спокоен и да изпълни остатъка от мисията си на земята. Тишина. Имам часове в излишък за всичко, за което се сетя. Осъзнавам тялото си, дъха си, начина, по който теглото ми се разпределя на стола, гръбначният стълб ми дава опора, а мускулите се подчиняват на желанията ми. Решавам, че ще пия вода и ръката ми се повдига и поема чашата с точно необходимата сила и скорост; отпивам и усещам движението на езика и на устните, свежия вкус в устата, студената течност, стичаща се по гърлото. Неспособна за всичко това е моята клета дъщеря — ако й се допие, не може да си поиска, трябва да чака другите да отгатнат потребностите й и да сипят вода със спринцовка през тръбичката, вкарана в стомаха й. Не усеща задоволството от утолената жажда, устните й винаги са сухи, мога да ги навлажнявам едва забележимо, защото ако ги намокря, течността може да се спусне в белите дробове. В плен, и двете сме пленнички в едно брутално безвремие. Моите приятелки ми препоръчаха доктор Чери Форестър, която имала опит с терминално болни и се славела като състрадателна; обадих й се и с изненада научих, че е чела книгите ми и с готовност ще дойде да види Паула вкъщи. Тя е млада жена с тъмни очи и силно изразително лице; прегърна ме за поздрав и изслуша с разтворено сърце случилото се.