Исабел Алиенде - Паула

След като напуснаха Аржентина, майка ми и чичо Рамон не намираха къде да се установят и в продължение на месеци трябваше да се ползват от гостоприемството на приятели в чужбина, без да могат никъде окончателно да разопаковат куфарите си. Тогава майка ми си спомни за венецуелеца, с когото се бе запознала в гериатричната болница в Румъния, и следвайки знака на сърцето си, потърси визитката му, която грижливо беше пазила през всичките тези години, и му се обади в Каракас, за да му разкаже какво се беше случило. „Идвайте, мила моя, тук има място за всички ви“, бил незабавният отговор на Валентин Ернандес. Това ни наведе на мисълта да се настаним във Венецуела, предположихме, че е зелена и щедра страна, където имахме приятел и можехме да останем известно време, докато обстановката в Чили се промени. С Майкъл започнахме да правим планове за пътуването, трябваше да дадем къщата под наем, да продадем мебелите и да си намерим работа, но всичко стана набързо, за по-малко от седмица. В сряда децата се върнаха от училище, изплашени до смърт — някакви непознати ги нападнали на улицата и след като ги заплашили, им казали да ми предадат нещо: „Кажете на онази мръсница, майка ви, че дните й са преброени.“

На другия ден видях дядо за последен път. Спомням си го седнал както обикновено в креслото, което му купих на една разпродажба преди много години, с буйната му посребряла коса и селски бастун в ръка. Като млад трябва да е бил висок, защото дори и седнал му личеше; но с възрастта носещите колони на тялото му се изкривиха и той рухна като сграда, чиито основи бяха започнали да поддават. Не можах да се сбогувам с него, не ми достигна смелост да му кажа, че заминавам, но предполагам, че той го е предчувствал.

— Нещо ме гложди отдавна, Тата… Някога убивал ли си човек?

— Защо, ни в клин ни в ръкав, ми задаваш такъв въпрос?

— Защото лесно избухваш — подметнах, мислейки за тялото на рибаря, проснато по корем в пясъка в онези далечни времена, когато бях осемгодишна.

— Никога не си ме виждала да държа оръжие, нали? Имам достатъчно основания да му нямам доверие — отвърна старецът. Когато бях млад, една сутрин се събудих от удар по прозореца на стаята ми. Скочих от леглото, грабнах револвера и още сънен, се показах през прозореца и натиснах спусъка. Стресна ме гърмежът от изстрела и тогава с уплаха осъзнах, че съм стрелял срещу студенти, които се прибираха от някакво парти. Един от тях беше потропал по прозореца ми с чадър. Слава Богу, не го убих, бях на косъм да застрелям невинен. Оттогава ловната ми пушка е в гаража. От много години не я използвам.

Вярно беше. От леглото му висяха болеадори като онези на аржентинските гаучос 19 19 Метиси, които през XVIII и XIX век обитавали Аржентина, Уругвай и части от Бразилия и били прочути като добри животновъди. — Б.пр. — две каменни топки, свързани с дълъг кожен каиш, които той държеше подръка, в случай че влезеха крадци.

— Никога ли не си използвал болеадорите, нито пък гаротата 20 20 Уред за екзекутиране на осъдени чрез удушване. — Б.пр. , за да убиеш човек? Някого, обидил те или пък сторил зло на член от семейството…

— Нямам представа за какво, по дяволите, ми говориш, дъще. Тази страна е пълна с убийци, ала аз не съм от тях.

За пръв път споменаваше обстановката в Чили, дотогава се беше задоволявал да слуша мълчаливо и със стиснати устни историите, които му разказвах. Изправи се насред шума от пукащите му кости и проклятията, които бълваше — движеше се с големи трудности, ала никой не се осмеляваше да спомене в негово присъствие за възможността от инвалидна количка, — и ми направи знак да го последвам. Нищо не се беше променило в онази стая от времето, когато беше починала баба: черните мебели си стояха, наредени както тогава, заедно със стенния часовник и английските сапуни, прибрани в нейния шкаф.

Отвори писалището с ключ, който винаги носеше в жилетката си, порови в едно от чекмеджетата, извади стара кутия от бисквити и ми я подаде.

— Това беше на баба ти, а сега е твое — каза с премалял от вълнение глас.

— Трябва да ти призная нещо, Тата…

— Ще ми кажеш, че открадна сребърното огледало на Меме…

— Как разбра, че съм аз?

— Видях те. Спя леко. След като огледалото е вече в теб, можеш да вземеш и другите неща. Това е всичко, което остана от баба ти, но аз нямам нужда от него, за да си я спомням, и предпочитам да е при теб, защото след смъртта ми не искам да иде на боклука.

— Не мисли за смъртта, Тата.