Исабел Алиенде - Паула

Няколко дни по-късно в Сантяго, в резиденцията на главнокомандващия, където семейство Пратс живееше преди генералът да си подаде оставката, съпругата на Пиночет видяла генерал Пратс да седи посред бял ден на масата в трапезарията, с гръб към прозореца, осветен от свенливото пролетно слънце. След като се опомнила от първоначалния шок, тя разбрала, че това видение е породено от нечиста съвест и не му обърнала повече внимание, ала през следващите седмици призракът на измамения приятел се връщал многократно, появявал се в пълен ръст в салоните, слизал, тежко стъпвайки по стълбите, и надничал иззад вратите, докато натрапчивото му присъствие станало непоносимо. Пиночет нареди да построят гигантски бункер, ограден от крепостен зид, който да го брани от живи и мъртви врагове, но хората от охраната му си дадоха сметка, че бункерът би бил лесна мишена за въздушни бомбардировки. Тогава диктаторът нареди да укрепят стените и да блиндират прозорците на омагьосаната къща, удвои въоръжената охрана, обгради я с картечници и затвори улицата, за да не може никой да приближава. Нямам представа как се справя генерал Пратс с такива мерки за сигурност…

В средата на 1975 година репресиите се бяха усъвършенствали и аз попаднах в плен на собствения си ужас. Страхувах се да използвам телефона, цензурирах писмата до майка си, в случай че ги отвореха в пощата, и мерех коментарите си дори в тесен семеен кръг. Приятели, близки до генералите, ме бяха предупредили, че името ми е в черния списък, и малко след това получихме две смъртни заплахи по телефона. Бях чувала за индивиди, които тревожеха хората чисто и просто заради удоволствието, което изпитваха, всявайки паника, и може би нямаше да дам ухо на тези анонимни гласове, ако след случилото се с Пратс и чудодейното бягство на родителите ми, не се чувствах несигурна. През един зимен следобед с Майкъл и децата отидохме на летището да изпратим приятели, които, подобно на толкова други, бяха решили да заминат. Разбрали, че в Австралия раздават земи на новопристигналите имигранти, и решили да опитат късмета си като фермери. Гледахме излитащия самолет, когато една непозната се приближи и ме попита дали аз съм жената от телевизията, след това настоя да я придружа, защото имала да ми казва нещо насаме. Без да ми даде време да реагирам, ме завлече за ръката към тоалетните и като останахме сами, извади от чантата си плик и го сложи в ръцете ми.

— Предай това, въпрос на живот и смърт е. Трябва да отпътувам със следващия самолет, лицето за контакт не се яви, а аз не мога да чакам повече — каза. Накара ме да повторя адреса два пъти, за да е сигурна, че съм го запомнила, и след това си тръгна, тичайки.

— Коя беше тази? — ме попита Майкъл, когато излязох от тоалетните.

— Нямам представа. Помоли ме да предам това. Каза, че е много важно.

— Какво е то? Защо го взе? Може да е капан…

Всички тези въпроси и други, които ни хрумнаха по-късно, не ни дадоха да мигнем през нощта; не искахме да отваряме плика, защото за предпочитане беше да не сме запознати със съдържанието му, не се осмелявахме да го занесем на адреса, посочен от жената, но и не можехме да го унищожим. Струва ми се, че през онези часове Майкъл разбра, че не аз търсех проблемите, а те сами се изпречваха на пътя ми. Накрая осъзнахме до каква степен действителността беше изкривена, щом като една толкова проста молба, като предаването на писмо, можеше да ни струва живота и щом като мъченията и смъртта присъстваха ежедневно в разговорите ни като нещо напълно общоприето. Призори разгънахме карта на света на масата в трапезарията и взехме да обмисляме къде да отидем. По онова време половината от населението в Латинска Америка живееше под ботуша на военни диктатури; под претекст, че се борят срещу комунизма, въоръжените сили на няколко държави се бяха превърнали в наемници на привилегированите класи и в репресивен инструмент срещу най-бедните. През последвалото десетилетие военните се впуснаха в безмилостна война срещу собствените си народи — загинаха, изчезнаха и заминаха в изгнание милиони хора; никога преди това на континента не се бе наблюдавало такова мащабно движение на човешки маси, които прекосяваха границите. В онази сутрин с Майкъл открихме, че са останали много малко демокрации, където можехме да потърсим убежище, и че доста от тях, като например Мексико, Коста Рика и Колумбия, вече не издават визи за чилийци, тъй като през последната година и половина в тези страни бяха емигрирали прекалено много мои сънародници. Щом свърши полицейският час, оставихме децата при Грани, дадохме указания, в случай че не се върнехме, и отидохме да предадем плика на посочения адрес. Натиснахме звънеца на стара къща в центъра, отвори ни мъж, облечен в джинси, и видяхме с дълбоко облекчение, че носи свещеническа якичка. Разпознахме белгийския му акцент, защото бяхме живели в тази страна.