Исабел Алиенде - Паула

Свързах се с определени сектори от католическата църква и това в известен смисъл ме помири с религията, от която напълно се бях отдалечила преди петнайсет години. Дотогава бях учила за догми, ритуали, вина и грехове, за Ватикана, който управляваше съдбините на милиони по света, и за официалната църква, която, въпреки социалните си проповеди, винаги беше на страната на силните. Бегло бях чувала за теологията на освобождението и за движението на работническите свещеници, ала не познавах войнстващата църква, нито пък хилядите християни, които смирено и в анонимност се посвещаваха в служба на окаяните. Това бе единствената организация, способна да помага на преследваните посредством Викарийството на солидарността, създадено за тази цел от кардинала още в първите дни на диктатурата. Множество свещеници и монахини рискуваха живота си в продължение на седемнайсет години, за да спасят чуждия живот и да разобличават престъпленията. Не друг, а свещеник ми посочи най-сигурните пътища за политическо убежище. Някои от хората, на които помогнах да прескочат стената, се озоваха във Франция, Германия, Канада, или скандинавските страни, които посрещнаха стотици чилийски бежанци. Веднъж поела този път, за мен беше трудно да отстъпя, защото всеки случай повличаше друг след себе си, и така се видях въвлечена в нелегална дейност, укривайки или превозвайки хора, предавайки събрана от други информация за изтезавани и изчезнали, която стигаше до Германия и там биваше публикувана, записвайки интервюта с жертви, като по този начин водех регистър на случващото се в Чили — задача, споделена от няколко журналисти по онова време. Тогава не подозирах, че осем години по-късно ще използвам така натрупания материал, за да напиша два романа. В началото подценявах опасността и действах посред бял ден, насред кипежа в центъра на Сантяго през горещото лято и златната есен на 1973 година; едва в средата на 1974 година си дадох сметка за рисковете. Знаех толкова малко за механизмите на терора, че доста късно забелязах предупредителните знаци — нищо не показваше за съществуването на друг, успореден свят в мрака, за друго, жестоко измерение на действителността. Усещах се недосегаема. Мотивите за моите действия не се кореняха в героизъм, нищо подобно, а бяха породени единствено от състрадание към тези отчаяни хора и — признавам си — от неустоим копнеж по приключения. В моментите на най-голяма опасност си спомнях за съветите на чичо Рамон в деня на първото ми парти: помни, че другите се страхуват повече от теб…

В онези несигурни времена хората се разкриха със своя истински лик — най-шумните политически лидери първи потънаха в мълчание или избягаха от страната; докато други хора, които не бяха вдигали толкова шум край себе си, показаха изключителна храброст. Имах добър приятел психолог, който не бе успял да си намери работа със своята професия и изкарваше прехраната си като фотограф в списанието; беше кротък и малко наивен човек и често в неделя се виждахме семейно и децата ни играеха заедно; никога преди не бях го чувала да говори за политика. Наричах го Франсиско, въпреки че името му беше друго и девет години по-късно той послужи за прототип на главния герой в „За любовта и сянката“. Беше свързан с религиозни групи, защото брат му беше работнически свещеник, и от него научих за нечовешките жестокости, които се вършеха в страната; многократно се излагаше на риск, за да помогне на нуждаещи се. В тайни разходки из хълма Сан Кристобал, където смятахме, че никой не може да ни чуе, ми разказваше новините. Понякога му помагах, друг път действах сама. Бях разработила една доста непохватна система за първа среща, която в повечето случаи беше и единствена: уговаряхме се за часа, минавах много бавно по площад „Италия“ с моята невъзможно да бъде сбъркана кола, съзирах набързо даден знак, спирах за миг и някой бързо се качваше в автомобила. Никога не узнах имената, нито историите, скрити зад бледите лица и треперещите ръце, защото правилата изискваха да се разменят колкото се може по-малко думи; за сбогом получавах целувка по бузата и едно „благодаря“, прошепнато тихо, и повече не чувах нищо за въпросния човек. Имаше ли деца, работата се усложняваше. Разказваха ми за бебе, внесено в посолство при родителите си, след като било упоено с приспивателно и скрито на дъното на кошница с марули, за да мине незабелязано от охраната на вратата.

Майкъл знаеше за дейността ми и никога не се съпротиви дори когато се налагаше да укриваме някого у дома. Спокойно ме предупреждаваше за рисковете, донякъде изненадан, защото аз се сблъсквах с толкова много случаи, а той рядко дочуваше за някой. Нямам представа, предполагам, че професията ми на журналист ми помагаше, покрай работата си срещах и разговарях с хора, докато той се движеше между бизнесмени — кастата, която най-много се облагодетелства по време на диктатурата. Веднъж отидох в ресторанта, където той обядваше всеки ден със съдружниците от строителната фирма и им заобяснявах, че само на едно ядене харчат повече, отколкото необходимото за изхранването на едно дете от свещениците в продължение на цял месец, и ги помолих веднъж седмично да хапват по един сандвич в офиса и да ми дават спестените пари. Ледено удивление посрещна моите думи, дори сервитьорът замръзна с поднос в ръце, а всички очи се впериха в Майкъл; предполагам, че се питаха какъв мъж е той, щом не може да обуздае безочието на своята жена. Собственикът на фирмата свали очилата си, почисти ги бавно с носната си кърпа и сетне написа чек на стойност, десетократно надхвърляща тази, за която бях помолила. Майкъл престана да обядва с тях и по този начин показа недвусмислено своята позиция. На него, неотклонно възпитаван в най-благородни чувства, му беше трудно да повярва в ужасните истории, които му разказвах, или да си представи, че всички, дори децата, можем да загинем, ако някой от клетниците, които прекрачваха прага ни, попаднеше в ареста и признаеше насред изтезанията, че е бил под нашия покрив. До нас идваха слухове, от които на човек му се изправяше косата, но по силата на някаква необяснима игра на ума, който понякога отказва да приеме очевидното, ние ги отхвърляхме като преувеличени; ала дойде момент, в който повече не можехме да продължаваме така. Нощем се будехме, облени в пот, заради някаква кола, спряла пред вратата ни по време на полицейския час, или пък заради телефона, който звънеше, а сетне следваше мълчание; ала на сутринта изгряваше слънцето, децата и кучето идваха в спалнята, приготвяхме кафе и животът започваше отново, сякаш всичко си беше постарому. Месеци трябваше да минат, преди доказателствата да станат неопровержими и страхът да ни екове. Как всичко се промени така внезапно и необратимо? Как действителността можа да бъде деформирана по такъв начин? Всички бяхме съучастници, цялото общество беше полудяло. Дяволът в огледалото… Понякога, докато бях сама на тайно място на хълма Сан Кристобал и имах малко време да помисля, отново виждах черната вода в огледалата от моето детство, където сатаната се появяваше нощем, навеждах се над стъклото и с ужас осъзнавах, че Злото ме гледа с моето собствено лице. Не бях чиста, никой не беше, във всеки от нас се спотайваше чудовище, всички имахме тъмна и зла страна. При определени условия бих ли могла и аз да измъчвам и да убивам? Например, ако някой стореше зло на децата ми… на колко жестокост бих била способна в този случай? Демоните бяха излезли от огледалата и се разхождаха свободно по света.