Исабел Алиенде - Паула

Тази нощ Ернесто остана в клиниката, а аз отидох вкъщи с Уили. Бях отсъствала в продължение на месеци и се почувствах чужда, сякаш никога не бях прекрачвала този праг, нито пък бях виждала всички тези мебели и предмети, които някога с въодушевление бях купувала. Всичко беше безупречно и мъжът ми беше откъснал най-прекрасните си рози от градината, за да напълни вазите. Погледнах спалнята ни с балдахин от бяла батиста и големи, бродирани възглавници, картините, които години наред ме бяха съпътствали, дрехите ми, подредени по цветове в гардероба, и всичко ми се стори много красиво, но напълно чуждо — мой дом продължаваха да са общата болнична стая, хотелът, малкият и гол апартамент на Паула. Почувствах се, сякаш никога не бях живяла в тази къща, сякаш душата ми беше останала забравена в коридора на изгубените следи и щеше да ми е нужно доста време, за да я намеря. Но тогава Уили силно ме притисна и през плата на ризата усетих топлината и мириса му, изпълни ме несравнимата сила на неговата всеотдайност и предусетих, че най-страшното беше минало, отсега нататък нямаше да съм сама, до него щях да имам смелост да посрещна и най-лошите изненади.

Ернесто можа да остане в Калифорния само четири дни и трябваше да се върне на работа. Сега се опитва да уреди да го преместят в Съединените щати, за да бъде край жена си.

— Чакай ме, моя любов, скоро ще се върна и повече никога няма да се разделим, кълна ти се. Кураж, не се предавай — й каза, като я целуна, преди да замине.

Сутрин раздвижват Паула с упражнения и я подлагат на сложни изследвания, ала следобед има време да стоя с нея. Лекарите изглеждат удивени от прекрасното състояние на тялото й — кожата й е свежа, ставите й не са се деформирали, нито са загубили гъвкавост, въпреки парализата. Импровизираните движения, които аз й налагах, са същите като тези тук; моите шини, стъкмени от книги и еластични бинтове, са подобни на тези, които тук й направиха по мярка; потупванията по гърба, за да се изкашля, и капките вода за овлажняване на трахеотомията вършеха същата работа като тукашните сложни дихателни апарати. Паула е в самостоятелна, обляна в светлина стая, с прозорец, който гледа към двор със здравец; подредихме семейни снимки по стените и й пускаме лека музика, има телевизор, на който й прожектираме ведри горски пейзажи и спокойни води. Приятелките ми донесоха ароматични лосиони и я мажем с босилеково масло сутрин за ободряване, с лавандула вечер за приспиване, с рози и лайка за освежаване. Всеки ден идва един мъж с дълги като на фокусник ръце и й прави японски масаж; половин дузина терапевти се грижат за нея, редувайки се — едни й правят упражненията в залата за гимнастика, други се опитват да установят контакт с нея, като й показват изписани на картон букви или рисунки, свирят й на инструменти и дори капят лимон или мед в устата й, в случай че реагира на вкусови възприятия. Дойде и специалист по порфирия — един от малцината в тази област, понеже това рядко състояние не интересува никого; някои са чували или чели за него във връзка със съществуването на един английски крал, когото всички вземали за луд, а всъщност бил болен от порфирия. Този лекар прочете болничните епикризи от Испания, прегледа я и установи, че мозъчното увреждане не е в резултат на болестта, вероятно ставало дума за злополучно следствие или грешка в лечението.

Днес настанихме Паула да седне в инвалидна количка — подпряхме гърба й с големи възглавници, и я изведохме на разходка в парка на клиниката. Една пътека криволичи между туфи от див жасмин, чийто аромат е толкова неустоим, както и този на лосионите й. Тези цветя ме карат да усещам наоколо присъствието на Грани — прекалено голяма случайност би било по такъв начин да заобикалят отвсякъде Паула. Сложихме й широкопола шапка и тъмни очила против слънцето и предрешена по този начин, тя изглеждаше почти нормално. Николас буташе количката, а Селия, която вече е много наедряла, и аз с Алехандро на ръце ги наблюдаваме отдалеч. Николас беше откъснал няколко жасмина, беше ги поставил в ръката на сестра си и й говореше нещо, сякаш тя можеше да му отвърне. Какво ли й казваше? Аз също разговарях с нея през цялото време, та да уловя всеки евентуален момент на проблясък в съзнанието и да установя контакт с нея; всяка сутрин й повтарям, че прекарва лятото в Калифорния заедно с близките си, и й казвам датата, за да не се носи по течението извън времето и пространството; вечер й казвам, че още един ден е свършил, че е време за сънища и прошепвам в ухото й една от онези нежни молитви на английски на Грани, с които е израснала. Обяснявам й какво се е случило, казвам, че съм майка й, да не се плаши, защото ще излезе от това изпитание укрепнала, че в миговете на най-голямо отчаяние, когато всички врати се затварят и ни се струва, че сме в задънена улица, винаги се открехва неочаквана пролука, откъдето да се измъкнем. Припомням й най-тежките времена на терор в Чили и на самота в изгнанието — най-важното време в живота ни, защото ни даде тласък напред и сила.