Исабел Алиенде - Паула

— Дали защото прекалено много се обичахме, защото Паула и аз така лакомо консумирахме цялото щастие, което ни беше отредено? Да не би да погълнахме самия живот? Цялата ми безусловна любов й принадлежи, но като че ли тя няма повече нужда от нея — ми каза.

— Необходима й е повече отвсякога, Ернесто, но сега се нуждае най-вече от мен, защото ти няма как да се грижиш за нея.

— Не е честно ти сама да се нагърбваш с цялата отговорност. Тя е моя жена…

— Няма да бъда сама, разчитам на цялото семейство. Освен това ти също можеш да дойдеш. Моят дом е и твой.

— Какво ще стане, ако не намеря работа в Калифорния? Не мога да живея под крилото ти. Но пък и не искам да се разделям с нея…

— В едно писмо Паула ми беше разказала как всичко се променило, когато ти си се появил в живота й, почувствала го изпълнен. Разказа ми, че понякога, в присъствието на други хора, полузамаяни от шума на многото разговори, ви бил достатъчен един поглед, за да си кажете колко много се обичате. Времето замръзвало и се установявало магическо пространство, в което сте съществували само тя и ти. Може би отсега нататък ще е така — въпреки разстоянието вашата любов ще живее непокътната на свое място, отвъд живота и смъртта.

В последния момент, преди да затвори окончателно вратата, ми подаде плик, запечатан с восък. Надписан беше с почерка на дъщеря ми, който беше невъзможно да сбъркам, и гласеше: „Да бъде отворен, когато умра“.

— Преди няколко месеца, бяхме в медения месец, Паула се събуди една нощ с вик — заразказва ми той. — Не зная какво сънуваше, но трябва да е било нещо много тревожно, защото не можа да заспи отново, написа това писмо и ми го даде. Мислиш ли, че трябва да го разпечатаме?

— Паула не е мъртва, Ернесто…

— Тогава нека остане при теб. Всеки път, щом видя плика, нещо в гърдите ме стяга.

Сбогом, Мадрид… Зад гърба ни остана коридорът на изгубените следи, където обиколих няколко пъти света, зад гърба ми остана хотелската стая и супата от леща. За последен път прегърнах Елвира, Аурелия и останалите приятели от болницата, които ме изпратиха разплакани; сбогувах се с монахините, които ми подариха броеница, благословена от самия папа; също и с лечителите, които за последен път дойдоха и приложиха изкуството на тибетските камбанки; сбогувах се с невролога — единственият лекар, останал с мен до края: той подготви Паула и събра всички подписи и разрешителни, за да може авиокомпанията да се съгласи да я превози. Купих няколко места в първа класа, инсталирах носилка, кислород и цялата необходима апаратура, наех опитна болногледачка и откарах дъщеря си с линейка до летището, където ни чакаха и ни отведоха направо в самолета. Тя спеше, замаяна от някакви капки, които лекарят ми даде в последния момент. Сресах я на хлабава опашка, прихваната с кърпа за глава, както тя обичаше, и заедно с Ернесто за пръв път я облякохме след дългите месеци — сложихме й моя пола и негово сако, защото в нейния гардероб открихме само два чифта джинси, няколко блузи и жакет, които бе невъзможно да облечем на вдървеното й тяло.

Пътуването от Мадрид до Сан Франсиско представляваше двайсетчасово сафари, през което болната получаваше храна капка по капка, следяхме жизнените й показатели и когато започваше да проявява нервност, я потапяхме в милостив сън с помощта на чудодейните капки. Не е минала и една седмица оттогава, ала вече забравих подробностите, едва си спомням, че прекарахме един-два часа във Вашингтон, където ни посрещна служител от чилийското посолство, за да улесни влизането ни в Съединените щати. Болногледачката и Ернесто се грижеха за Паула, докато аз тичах из летището с багажа, паспортите и разрешителните, които чиновниците подпечатаха без въпроси при вида на бледото младо момиче, лежащо в несвяст на носилката. В Сан Франсиско Уили ни чакаше с линейка и един час по-късно пристигнахме в клиниката за рехабилитация, където лекарски екип посрещна Паула — кръвното й беше много спаднало и беше обляна в студена пот. Селия, Николас и внукът ми ни чакаха на вратата; Алехандро се затича, протегнал ръчички към мен и олюлявайки се на непохватните си крачета, но сигурно усети ужасното нещастие във въздуха, защото спря насред пътя и отстъпи назад изплашено. Николас беше следил развитието на болестта ден след ден по телефона, ала не беше подготвен за това, което видя. Наведе се над сестра си и я целуна по челото, тя отвори очи и за миг изглеждаше, че задържа поглед върху него. „Паула, Паула!“, прошепна, а лицето му се обливаше в сълзи. Онемяла и ужасена, Селия се опитваше да защити бебето в утробата си с ръце и изчезна зад една колона в най-слабо осветения ъгъл на залата.