Исабел Алиенде - Паула

Военната хунта забрани с указ стачките и протестите, върна земите на предишните им собственици, а мините — на американците, отвори страната за сделки и за влизане на чужди капитали, продаде хилядолетните национални гори и морската фауна на японски компании и установи система на тлъсти комисиони, корупцията въздигна като форма на управление. Изникна нова каста от млади чиновници, възпитани в ученията на чистия капитализъм, които се движеха с хромирани мотоциклети и управляваха съдбините на родината с ледено безсърдечие. В името на икономическата ефективност генералите замразиха историята, обявиха демокрацията за „идеология, внесена отвън“ и я замениха с доктрина на „законност и ред“. Чили не беше изолиран случай — скоро дългата нощ на тоталитаризма щеше да се спусне над цяла Латинска Америка.

Вече не пиша с мисълта, когато се събуди дъщеря ми да не се почувства изгубена, защото тя няма да се събуди. Тези страници не са предназначени за никого, Паула, ти никога няма да можеш да ги прочетеш…

Не! Защо повтарям това, което други твърдят, та аз не го вярвам! Отписаха я, причислиха я към безнадеждните случаи. Мозъчно увреждане, това ми казаха… След последните изследвания неврологът ме заведе в кабинета си и възможно най-внимателно ми показа снимките на светлината — два големи черни правоъгълника, където изключителният ум на моята дъщеря е сведен до ненужно тъмно петно. С молива си проследи преплетените пътища на мозъка и ми заобяснява ужасните последици от сенките и линиите.

— Паула има много сериозни увреждания и нищо не може да се направи, умът й е разрушен. Не знаем кога, нито как е станало, може да е заради липса на натрий, кислород или от големи дози лекарства, но би могло да се отдаде и на опустошителното въздействие на болестта.

— Искате да кажете, че може да остане умствено недоразвита?

— Прогнозата е много лоша — в най-добрия случай би достигнала развитието на дете.

— Какво означава това?

— Не мога да кажа на този етап; всеки случай е различен.

— Ще може ли да говори?

— Не вярвам. Най-вероятно е да не може също да ходи. Ще остане завинаги инвалид — добави, като тъжно ме погледна над очилата си.

— Тук сигурно има грешка. Трябва да повторите изследванията!

— Страхувам се, че са верни, Исабел.

— Не си давате сметка какво говорите! Никога не сте виждали Паула здрава и не подозирате каква е дъщеря ми! Тя е блестяща, най-умната в семейството, винаги първа във всичко, с което се захване. Духът й е неукротим. Да не мислите, че ще се остави да бъде победена? Никога!

— Много съжалявам… — промълви и взе ръцете ми, ала аз престанах да чувам. Гласът му достигаше до мен някъде много отдалеч, а миналото на Паула изникваше пред очите ми в бързо менящи се картини. Видях я във всяка възраст: новородена — голичка и с ококорени очи, гледаща ме със същото изследващо изражение, с което щеше да гледа до края на съзнателния си живот; прохождаща и сериозна като малка учителка; криеща тайно тъжните бутилки на баба си; десетгодишна — танцуваща като обезумяла кукла под ритъма на телевизията и на петнайсет години — насилваща се да ме прегърне със строги очи, когато се върнах вкъщи след неуспялата авантюра с един любовник, чието име дори не си спомням; с коса до кръста на последния училищен празник и сетне с тога и шапка при завършване на университета. Видях я като фея, увита в белоснежните дантели на сватбената си рокля, и накрая със зелената памучна блуза и износени пантофки от заешка кожа, превита от болка, с глава в скута ми, когато болестта вече я беше покосила. В онзи следобед, точно преди четири месеца и двайсет и един дена, все още говорехме за възможен грип и обсъждахме с Ернесто склонността на Паула да преувеличава неразположенията си, за да привлече вниманието ни. Видях я през онази злокобна сутрин, когато тръгна към смъртта, повръщайки кръв в прегръдките ми. Тези образи се нижеха като разбъркани, наслагващи се една върху друга снимки в някакво бавно и неумолимо време, в което всички се движехме тежко, сякаш се намирахме на морското дъно, неспособни да направим тигров скок и да спрем колелото на съдбата, което се въртеше към фаталния край. В продължение на почти петдесет години съм се борила с насилието и болката, уверена в закрилата на слънцето — символ на късмет, който нося на гърба си, — но всъщност дълбоко в себе си винаги съм подозирала, че рано или късно върху мен ще се стовари с желязната си хватка нещастието. Все пак никога не бях предполагала, че ударът ще бъде нанесен на някое от децата ми. Чух отново гласа на невролога.