Исабел Алиенде - Паула

Следобед от поверително обаждане по телефона научих, че Салвадор Алиенде е мъртъв.

Линиите бяха претоварени, а международните връзки — практически прекъснати, но въпреки това успях да се обадя на родителите си в Буенос Айрес и да им съобщя ужасната вест. Те вече знаеха, цензурата, която тегнеше над Чили, не съществуваше в останалата част от света. Чичо Рамон спусна знамето до половината на пилона в знак на траур и незабавно подаде категоричната си оставка пред Военната хунта. С майка ми направиха подробна инвентаризация на държавното имущество в резиденцията и два дни по-късно предадоха посолството. Така приключи за тях трийсет и девет годишната дипломатическа кариера; нямаха намерение да сътрудничат на Военната хунта и предпочетоха несигурността и анонимността. Чичо Рамон беше на петдесет и седем години, а майка ми беше с пет години по-млада от него; и двамата се чувстваха съкрушени, страната им беше изпаднала в плен на безумието и насилието; семейството им беше разпръснато, децата им бяха далече, приятелите им — мъртви или в изгнание, намираха се без работа и с малко средства в един чужд град, където също започваше да се усеща ужасът на диктатурата и началото на онова, което по-късно щеше да получи името Мръсна воина 18 18 С този термин обичайно се обозначава режимът на военната диктатура в Аржентина (1976–1983), характеризиращ се с насилие, преследвания, незаконни репресии, системни изтезания, изчезване на хора, манипулиране на информацията и държавен тероризъм. Според терминологията на самата диктатура този период представлява Процес на национална реорганизация. — Б.пр. . Сбогуваха се с персонала, който им засвидетелства обич и уважение до последния момент, и хванати за ръка, излязоха с високо вдигнати глави. По парковете имаше тълпи от хора, които скандираха лозунгите на Народното единство, хиляди млади и стари, мъже, жени и деца оплакваха смъртта на Салвадор Алиенде и неговите мечти за справедливост и свобода. Чили се беше превърнало в символ.

Терорът започна на разсъмване през споменатия вторник, но някои осъзнаха това едва няколко дни по-късно, на други им беше нужно още повече време, за да го приемат, а въпреки очевидното, шепа привилегировани можаха да го игнорират в продължение на седемнайсет години и да отричат съществуването му до ден-днешен. Четиримата генерали на трите рода войски и на карабинерите се появиха по телевизията и обясниха мотивите за военния бунт — така нарекоха преврата, — а в това време десетки трупове плаваха във водите на река Мапочо, която прекосява града, и хиляди затворници изпълваха казарми, затвори и новооткрити концентрационни лагери, организирани за броени дни из цялата страна. Най-жесток от всички генерали на Хунтата изглеждаше главнокомандващият на военновъздушните сили, най-незначителен вид имаше генералът на карабинерите, а най-сив беше някой си Аугусто Пиночет, за когото малцина бяха чували. Никой не подозираше при тази първа публична проява, че въпросният мъж с вид на добродушен дядо ще се превърне в онази зловеща фигура с черни очила, с гърди, отрупани с отличия, и с пелерина като на пруски император, чиито разобличителни снимки щяха да обиколят света. Военната хунта наложи полицейски час през голяма част от времето и само персонал на въоръжените сили можеше да се движи по улиците. Нахълтваха в правителствени и административни сгради, в банки, университети, промишлени предприятия, селски стопанства и цели квартали, търсейки привърженици на Народното единство. Политици, журналисти, интелектуалци и дейци на изкуството с леви убеждения бяха арестувани незабавно; работнически водачи бяха разстреляни без съд и присъда, затворите не стигаха за толкова задържани и училища и стадиони бяха превърнати в тъмници. Държаха ни без новини, по телевизията предаваха рисувани филмчета, по радиото свиреха военни маршове, час по час обявяваха нови възвания със заповедите за деня и на екраните за пореден път се появяваха четиримата генерали на фона на националния герб и знамето. Обясняваха на гражданството за плана „2“, според който сваленото правителство имало безкраен черен списък от хиляди представители на опозицията, която планирало да унищожи в близките дни в безпрецедентен геноцид и затова те, за да попречат на това, изпреварили събитията. Казваха, че родината ни е в ръцете на съветници от СССР и кубински партизани, че пиян, Алиенде се самоубил не само от срам заради проваленото си управление, а преди всичко защото достойните за уважение въоръжени сили били открили складовете му с руско оръжие, килерите му пълни с пилета; били разобличили неговата корумпираност, грабителство и оргии, за които свидетелствали множество порнографски снимки, които от благоприличие не можело да бъдат показани. Чрез пресата, радиото и телевизията подканиха стотици хора да се предадат в Министерството на отбраната и някои наивници откликнаха доверчиво, ала след това скъпо заплатиха. Брат ми Панчо беше сред призованите, но успя да се спаси, тъй като изпълняваше дипломатически мандат в Москва, която впоследствие не можа да напусне в продължение на години със семейството си. Домът на президента бе превзет с щурм, след като бе бомбардиран и дори дрехите на семейството бяха отмъкнати. Съседите и войниците си отнесоха за спомен лични вещи, скъпи документи и произведенията на изкуството, които фамилията Алиенде бе колекционирала поколения наред. В работническите квартали репресиите бяха безмилостни, из цялата страна се осъществяваха колективни екзекуции; затворниците, изтезаваните и изчезналите нямаха брой, беше невъзможно да се укрият толкова много преследвани и да се нахранят хилядите останали без работа семейства. Как така изведнъж се навъдиха толкова доносници, сътрудници, палачи и убийци? Може би винаги бяха съществували, но ние не ги бяхме видели. За нас беше необяснима също непримиримата омраза на войската, която произлизаше от най-ниските слоеве и сега изтезаваше класовите си братя.