Исабел Алиенде - Паула

Призори на 11 септември 1973 година въстана Военноморският флот, почти веднага след него — войската, военновъздушните сили и накрая карабинерите, които представляват чилийската полиция. Салвадор Алиенде бе незабавно уведомен, облече се бързо, сбогува се с жена си и тръгна към кабинета си, решен да изпълни това, което винаги категорично бе твърдял: „От Ла Монеда жив няма да ме изведат.“ Дъщерите му Исабел и Тати, която по онова време беше бременна, изтичаха при баща си. Скоро злата вест се разпространи и в двореца се завтекоха министри, секретари, чиновници, доверени лекари, някои журналисти и приятели — малобройна група, която се суетеше из залите, незнаеща какво да прави, импровизирайки бойни тактики, залоствайки врати с мебели според обърканите указания на телохранителите на президента. Припрени гласове се надигнаха, настоявайки, че е настъпил часът народът да бъде призован на многолюдна демонстрация в защита на правителството, ала Алиенде прецени, че щяха да паднат хиляди жертви. Междувременно се опитваше да разубеди метежниците посредством емисари и телефонни обаждания, тъй като нито един от надигналите се генерали не се осмели да застане лице в лице с него. Постовите получиха заповеди от висшестоящите да се оттеглят, защото и карабинерите се бяха присъединили към преврата; президентът ги пусна да си вървят, но изиска да оставят оръжието си. Дворецът остана без защита и големите дървени врати, обковани с желязо, бяха затворени отвътре. Малко след девет часа сутринта Алиенде осъзна, че цялата му политическа ловкост няма да е достатъчна, за да промени трагичната насока на събитията през този ден; всъщност хората, затворени в старинната колониална сграда, бяха сами, никой нямаше да им се притече на помощ; народът беше обезоръжен и без водачи. Нареди жените да си тръгнат, а охраната му раздаде оръжие на мъжете, но малцина умееха да боравят с него. Новината беше стигнала до чичо Рамон в посолството в Буенос Айрес и той успя да разговаря по телефона с президента. Алиенде се сбогува с дългогодишния си приятел: „Няма да подам оставка, ще изляза от Ла Монеда само след като приключи президентският ми мандат, когато народът го изиска от мен, или мъртъв.“ В това време военните поделения нашир и надлъж в страната се предаваха в ръцете на превратаджиите и в казармите започваше чистка сред онези, които бяха останали верни на конституцията — първите разстреляни през този ден бяха униформени. Правителственият дворец беше обграден от войници и танкове, отекнаха единични гърмежи, а сетне последва непрекъснато обстрелване, в резултат на което вековните зидове бяха перфорирани, а мебелите и завесите на първия етаж се запалиха. Алиенде излезе на балкона с каска и пушка и изпразни оръжието си няколко пъти, но скоро го убедиха, че това е лудост и го склониха да се прибере. Договорено бе кратко примирие, за да изведат жените и президентът помоли всички да се предадат, но малцина го сториха; повечето се окопаха в салоните на втория етаж, докато той се сбогуваше с прегръдка с шестте жени, които бяха останали до него. Дъщерите му не искаха да го изоставят, ала вече се беше отприщило началото на края и по заповед на баща им насила ги отведоха. В бъркотията излязоха на улицата и тръгнаха без никой да ги спре, накрая една кола ги взе и ги отведе на сигурно място. Тати така и не съумя да се съвземе от болката на тази раздяла и от смъртта на баща си — мъжа, когото най-много бе обичала в живота си — и три години по-късно, изгнаничка в Куба, повери децата си на своя приятелка и без да се прости с никого, се застреля. Генералите, които не бяха очаквали такава съпротива, не знаеха какво да предприемат и не желаеха да превърнат Алиенде в герой; предложиха му самолет, за да замине със семейството си в изгнание. „Не сте познали, предатели“, бе отговорът му. Тогава му съобщиха, че ще започне въздушна бомбардировка. Оставаше много малко време. Президентът за последен път направи обръщение към народа по единствената радиостанция, която все още не беше в ръцете на разбунтувалите се военни. Гласът му беше толкова отмерен и твърд, думите му — така решителни, че това сбогуване не прилича на последен дъх на човек на прага на своята смърт, а достоен поздрав на мъж, който завинаги влиза в историята.

„Със сигурност ще накарат радиостанция «Магелан» да замлъкне и спокойният метален тембър на гласа ми няма да стигне до вас. Все едно. Ще продължавате да го чувате. Винаги ще бъда с вас. Поне споменът за мен ще бъде като за достоен човек, верен на верността на трудещите се… Силата е в тях, могат да ни подчинят, ала е невъзможно да бъдат спрени обществените процеси нито с престъпления, нито със сила. Историята е наша, народите я създават… Трудещи се в моята родина, вярвам в Чили и в съдбата му. Други мъже ще превъзмогнат този мрачен и горчив момент, в който предателството търси да се наложи. Знайте, че няма да мине много време и ще се отворят широките алеи, където ще крачи свободният човек — строител на по-добро общество. Да живее Чили! Да живеят трудещите се!“