Исабел Алиенде - Паула

От момента, в който прекосих планинската верига, която очертава чилийската граница, всичко тръгна на зле и не престана да се влошава през последвалите години. Все още не знаех, но предсказанието на аржентинската ясновидка бе започнало да се сбъдва — очакваха ме много години в неподвижност. Не ставаше дума за килия, нито пък за инвалидна количка, както си бяхме представяли с мама, а за изолацията на изгнанието. Корените ми загинаха като покосени от удар с брадва и щяха да са ми нужни цели шест години, докато открия наново здрава почва под краката си чрез паметта и чрез книгите, които щях да напиша. През всичкото това време отчаянието и мълчанието щяха да станат мой затвор. През първата нощ в Каракас, седнала в чуждо легло в гола стая, в която през малко прозорче нахлуваше неуморната улична врява, направих преоценка на всичко изгубено и предусетих, че ми предстои дълъг път, осеян с препятствия и самота. Пристигането ми в Каракас почувствах като падане на друга планета — идвах от зимата, от ужасяващия ред на диктатурата и всеобщата бедност, и попадах в една топла страна, където цареше анархия и нефтът осигуряваше охолен живот, нещо като саудитско общество, в което разточителството приемаше абсурдни мащаби: от Маями се внасяха дори ежедневният хляб и яйца, защото така беше по-удобно, отколкото да се произвеждат. В първия попаднал ми подръка вестник прочетох за празненство с оркестър и шампанско по случай рождения ден на любимото куче на дама от висшето общество, на което присъствали негови събратя с господарите си, облечени подобаващо за случая. На мен, отгледана в скромния дом на Тата, ми беше трудно да си представя толкова показност, ала с времето не само че свикнах, но се научих също да й се радвам. Предразположеността към веселие, чувството за настоящия миг и оптимистичната нагласа на венецуелците, които в началото ме плашеха, се превърнаха в най-добрите уроци от онова време. Трябваха ми доста години, докато проумея правилата на това общество и открия начин да се движа без прекалени сътресения по несигурния терен на изгнанието; когато най-сетне постигнах това, се почувствах освободена от товара, който бях носила на раменете си в моята страна. Престанах да се страхувам от това да не стана за смях, от общественото осъждане, от „снижаване на нивото“, както дядо ми наричаше бедността, и от моята собствена гореща кръв. Чувствеността престана да бъде недостатък, който трябваше да прикривам от порядъчност, и аз я приех като основна съставка на моя темперамент и по-късно — на моето творчество. Във Венецуела се излекувах от стари рани и от нови озлобления, отхвърлих защитната обвивка и изложих живо месо, докато не се образува нова, по-здрава кожа; там възпитах децата си, сдобих се със снаха и зет и сложих край на брака си. Когато мисля за тринайсетте години, прекарани в Каракас, изпитвам смесица от недоверчивост и радост. Пет седмици след пристигането ми, когато стана ясно, че скорошно завръщане в Чили е невъзможно, Майкъл взе самолета с децата, като преди това заключи къщата ни с цялото имущество, понеже не беше успял да я даде под наем. По онова време толкова хора напускаха страната, че беше по-разумно да се купува имот на смешни цени, отколкото да се плаща наем; освен това нашият дом приличаше на селска колиба, чиято единствена стойност беше от сантиментално естество. Докато беше необитаема, изпочупиха прозорците и отмъкнаха всичко от нея, ала ние научихме за това едва година по-късно, когато за нас то вече нямаше значение. Петте седмици на раздяла с децата ми бяха кошмар, още помня с фотографска яснота лицата на Паула и Николас, когато слязоха от самолета, хванати за ръката на баща си, и бяха посрещнати от топлия и влажен дъх на тукашното вечно лято. Бяха с вълнени дрехи, Паула носеше парцалената си кукла под мишница, а Николас — тежкия железен Христос, подарък от учителката му; стори ми се някак смален и отслабнал и после разбрах, че отказвал да се храни, докато ме нямало. Няколко месеца по-късно цялото семейство се събрахме благодарение на визите, получени с помощта на Валентин Ернандес, който не беше забравил обещанието, дадено на майка ми в болницата в Румъния. Родителите ми се настаниха два етажа над нас в същата жилищна сграда и след измерителни постъпки брат ми Панчо успя да напусне Москва и да потегли със семейството си за Венецуела. Хуан също дойде с намерение да остане, но не му понесе горещината и влагата и уреди да замине за Съединените щати със студентска стипендия. В Чили остана Грани, смазана от самота и мъка; за един миг бе изгубила внуците, които беше гледала и се беше озовала в живот без смисъл, в грижи за един старец, прекарващ дните си в леглото пред телевизора, и за невротичното швейцарско куче, наследено от майка ми. Започна да пие все повече и повече и понеже децата, пред които трябваше да спазва благоприличие, не бяха там, дори престана да се крие. Бутилките се трупаха по ъглите, а мъжът й се правеше, че не ги забелязва; на практика тя престана да се храни и да спи, прекарваше нощите, без да мигне, с чаша в ръка и безутешно се поклащаше на люлеещия се стол, на който години наред беше приспивала в ръце своите внуци. Червеите на тъгата я разяждаха отвътре; очите й с цвят на аквамарин помръкнаха, косата й капеше на цели кичури, кожата й загрубя и се сбръчка като на костенурка, престана да се къпе и да се облича, стоеше по халат и чехли и бършеше сълзите с ръкавите си. Две години по-късно сестрата на Майкъл, която живееше в Уругвай, взе родителите си при себе си, ала вече беше късно да се спасява Грани.