Исабел Алиенде - Паула

— Паула няма да бъде с мъжа си дълго време, може би никога вече. Ернесто още не е навършил трийсет години, а жена му може да остане инвалид за цял живот… Защо болестта застигна нея, а не мен, която вече достатъчно съм живяла и обичала?

— Не мисли за това, има хиляди начини двама души да се обичат — ми отвръща У или.

Вярно е, любовта разполага с неочаквани ресурси. В оскъдните мигове, през които можете да бъдете заедно, Ернесто те прегръща, въпреки плетеницата от маркучи, които те опасват отвсякъде. „Събуди се, Паула, чакам те, липсваш ми, имам нужда да чуя гласа ти, изпълнен съм с толкова любов, че ще се пръсна, върни се, умолявам те“, моли те той. Представям си как вечер се връща в празния дом и ляга в леглото, където е спял до теб и което още пази очертанията на раменете и хълбоците ти. Сигурно те усеща до себе си, свежата ти усмивка, кожата, както когато те е галил, споделената в хармония тишина, тайните, тихо прошепнати между двама влюбени. Спомня си онези пъти, когато сте излизали да танцувате и сте се връщали пияни от песни, до такава степен свикнали със стъпките на другия, че сте изглеждали като едно-единствено тяло. Вижда как се полюшваш като тръстика, дългата ти пусната коса увива и двама ви в ритъма на музиката, слабите ти ръце са обвили врата му, устните ти шепнат в ухото му. Ах, твоята грация, Паула! Твоята изящност, непредсказуемата ти дълбочина, строгата интелектуална дисциплина, твоето великодушие, твоята влудяваща нежност. Копнее за шегите ти, за смеха ти, за смешните ти сълзи пред някой филм в киното и за искрения ти плач, когато чуждото страдание те натъжаваше. Спомня си как се беше скрила в Амстердам, а той тичаше като обезумял и те викаше с пълно гърло на пазара за сирене пред втрещените погледи на холандските търговци. Стряска се, плувнал в пот, сяда в мрака, опитва се да се моли, да се съсредоточи върху дишането си, както са го учили в айкидо. Може би излиза на балкона и съзерцава звездите в мадридското небе и си повтаря, че не може да губи надежда, че всичко ще се оправи, че скоро отново ще си до него. Усеща кръвта да се блъска в слепоочията му, вените да пулсират, гърдите му да изгарят, задушава се; тогава нахлузва някакъв панталон и излиза да тича по празните улици, ала нищо не смогва да успокои жаждата на неудовлетвореното желание. Вашата любов е едва напъпила, тя е първият лист от чиста тетрадка. „Ернесто е стара душа, мамо, ми каза ти веднъж, но не е загубил невинността, умее да играе, да се удивлява, да ме обича и да ме приема, без да ме съди, така, както обичат децата; откакто сме заедно, нещо разцъфна в мен, промених се, виждам света по друг начин и аз самата се обичам повече, защото се виждам с неговите очи.“ От своя страна Ернесто призна пред мен в момент на най-голям ужас, че не е предполагал, че ще изпита онзи първичен екстаз, когато те прегръща, ти си съвършено негово допълнение, обича те и те желае до болка, съжалява за всеки час, през който сте били разделени. „Как можех да знам, че ще разполагаме с толкова малко време?“, ми каза, разтреперен. „Мечтая за нея, Исабел, мечтая да бъда отново до нея и да я любя до безпаметност, не мога да ти опиша образите, които ме връхлитат, образи, които само тя и аз познаваме, нейното отсъствие е жарава, която ме изгаря, не преставам нито за миг да мисля за нея, споменът за нея не ми дава покой, Паула е единствената жена за мен, моя мечтана и намерена спътничка.“ Колко странен е животът, дъще! Доскоро бях за Ернесто далечна тъща, с която го свързваха донякъде официални отношения, днес си доверяваме най-съкровени неща и сме близки приятели.

Болницата представлява гигантско здание, пресечено от коридори, където никога не настъпва нощ, няма температурни промени, денят е застинал в лампите, а лятото — в радиаторите. Рутинните действия се повтарят отново и отново с досадна точност; това е царството на болката, тук се идва за страдание, такова е общоприетото разбиране. Мъките на болестта ни изравняват, няма бедни и богати, веднъж прекрачили прага, привилегиите се изпаряват и се изпълваме със смиреност.

Приятелят ми Илдемаро дойде с първия възможен самолет от Каракас по време на нескончаема стачка на летците и остана с мен една седмица. В продължение на повече от десет години този учен и деликатен мъж бе за мен брат, интелектуален настойник и спътник, когато живеех в изгнание. Щом го прегърнах, изпитах абсурдна увереност, помислих си, че присъствието му ще те накара да реагираш, че чуеш ли гласа му, ще се събудиш. Използва факта, че е лекар, за да разпита специалистите, да разгледа епикризите, изследванията и рентгеновите снимки, прегледа те от глава до пети с вниманието, което му е присъщо, и с необикновената обич, която изпитва към теб. На излизане ме хвана за ръка и ме изведе да походим край болницата. Беше много студено.