— Как виждаш Паула?
— Много зле.
— При порфирия е така. Уверяват ме, че ще се възстанови напълно.
— Обичам те прекалено много, за да те мамя, Исабел.
— Кажи ми какво мислиш, тогава. Смяташ ли, че може да умре?
— Да — отвърна след дълга пауза.
— Може ли да прекара дълго време в кома?
— Надявам се, че не, но не е невъзможно.
— А ако не се събуди повече, Илдемаро…?
Останахме смълчани под дъжда.
Опитвам се да не се поддавам на чувствата, дъще, защото това те ужасява, но трябва да ме извиниш, ако понякога не устоявам. Дали не полудявам? Не знам кой ден сме, не ме интересуват новините по света, часовете мъчително се влачат във вечно очакване. Мигът, през който те виждам, е много кратък, времето ми минава единствено в очакване. Два пъти дневно вратата на интензивното отделение се отваря и дежурната сестра извиква по името на пациента. Когато назове Паула, влизам разтреперена, невъзможно е, не мога да свикна да те гледам вечно заспала под бръмченето на респиратора, не мога да свикна със сондите и иглите, с бинтованите ти крака и със синините по ръцете. Докато вървя бързо към леглото ти по белия коридор, който се е проточил в безкрая, се моля за помощ на Меме, на Грани, на Тата и на толкова други обични духове, моля ги да си по-добре, да нямаш температура, нито ускорен пулс, да дишаш спокойно и кръвното ти налягане да е нормално. Поздравявам сестрите и дон Мануел, който се влошава с всеки изминат ден и вече почти не говори. Навеждам се над теб, понякога притискам кабел и се включва аларма, преглеждам те цялата, наблюдавам цифрите и линиите на екрана, бележките върху отворената на масата в долния край на леглото ти книга — безполезни действия, защото нищо не разбирам, — но посредством тези кратки ритуали на отчаяние ти отново ми принадлежиш, както когато беше бебе и изцяло зависеше от мен. Поставям ръце на главата ти и на гърдите ти и се опитвам да ти влея здраве и енергия, визуализирам те в кристална пирамида, отделена от злото, в магическо пространство, където можеш да оздравееш. Викам те с галените имена, които съм измисляла през живота ти, и хиляди пъти ти казвам „Обичам те, Паула, обичам те“ и ти го повтарям още и още, докато някой не докосне рамото ми и не съобщи, че посещението е свършило и трябва да тръгвам. Целувам те за последен път и бавно се отправям към изхода. Навън чака мама. Правя жест на надежда с палеца нагоре и двете престорено се усмихваме. Понякога неуспешно.
Тишина, търся тишината. Болничният и градският шум са проникнали в костите ми, копнея за покоя сред природата, за спокойствието в моя дом в Калифорния. Единственото тихо място в болницата е параклисът, там търся убежище, за да се отдам на мисли, да почета и да ти пиша. Придружавам мама до църквата за служба, където обикновено сме сами и свещеникът отслужва само за нас. Извисен над олтара и заобиколен от черен мрамор, Христос кърви с трънен венец на главата, не мога да гледам това клето, изтерзано тяло. Не знам много за значението на службата, но от толкова слушане на ритуалните слова, силата на мита започва да ме вълнува: хляб и вино — плодове на земята и на човешкия труд, превърнати в тялото и кръвта на Христос. Параклисът е разположен зад помещенията на интензивното отделение и за да стигнем до него, трябва да обиколим цялата сграда; изчислила съм, че леглото ти се намира точно от другата страна на стената и мога да насочвам мислите си към теб по права линия. Мама твърди, че няма да умреш, Паула. Договаря се направо с небесата, казва, че си живяла в услуга на ближния, че можеш да сториш още много добро на този свят, че смъртта ти би била абсурдна загуба. Вярата е дар, Бог поглежда в очите ти и те назовава, така те избира, ала мен ме посочи с пръст и ме изпълни със съмнения. Несигурността ми се появи на седемгодишна възраст в деня на първото причастие, когато пристъпвах в църквата, облечена в бяло, с воал на главата, броеница в едната ръка и голяма, украсена с панделка, свещ — в другата. Петдесет момичета вървяхме в редици под акордите на органа и пеенето на послушничките. Бяхме репетирали толкова пъти, че бях запомнила всеки жест, но изгубила разбирането за смисъла на святото тайнство. Знаех, че да сдъвчеш осветената нафора, означава да си спечелиш сигурна присъда за врящия казан в ада, но вече не помнех, че с нафората приемах Христос. Когато се приближих до олтара, свещта ми се пречупи по средата. Счупи се без външна намеса, горната част остана да виси от фитила подобно шия на мъртъв лебед, а аз усетих, че отгоре ме бяха посочили сред моите другарки, за да ме накажат за грешка, която бях пропуснала да изповядам предишния ден. Всъщност бях направила списък на тежки грехове, за да впечатля свещеника, не исках да го отегчавам с дреболии, освен това бях решила, че, изкупвайки смъртни грехове дори и без да съм ги извършила, в общия кюп щяха да ми бъдат опростени и по-леките. Изповядах се за всичко, за което можах да се сетя, въпреки че в някои случаи не знаех какво означава точно: убийство, прелюбодеяние, лъжа, кръвосмешение, деяния срещу родителите ми, нечисти мисли, ерес, завист… Свещеникът ме изслуша във вцепенено мълчание, сетне стана покрусен, направи знак на една монахиня, размениха шепнешком няколко думи и тя веднага ме хвана за ръка, отведе ме в ризницата и с дълбока въздишка изми устата ми със сапун и ми нареди три пъти да повторя молитвата Аве Мария.
Читать дальше