Исабел Алиенде - Паула

Вечер параклисът в болницата едва се осветява от свещи, запалени за обет. Вчера заварих там Ернесто и баща му, хванали главите си в ръце, със съкрушени широкоплещести гърбове, и не посмях да се доближа. Много си приличат — и двамата са едри, мургави и твърди, с мавърски черти и походка, обединяваща мъжественост и благородство в рядко срещана смес. Бащата има изпечена от слънцето кожа, много къса посивяла коса и дълбоки бръчки като белези от нож, които говорят за приключенията му в джунглата и за четирийсет години живот сред природата. Изглежда непоклатим и точно затова толкова се трогнах, като го видях коленичил. Превърнал се е в сянка на сина си, не се отделя от него, така както мама е непрекъснато с мен; придружава го на тренировките по айкидо, извежда го сред полето в продължение на часове, докато и двамата не се почувстват изтощени. „Трябва да изразходваш енергия, в противен случай ще експлодираш“, му казва. Мен ме води в парка, когато е ясно, кара ме да сядам с лице към слънцето, казва ми да затворя очи, да усетя топлината му по кожата си и да се вслушам в звуците на птичата песен, водата, далечното улично движение, та дано се успокоя. Едва узнал за заболяването на снаха си, долетя от дебрите на амазонските джунгли, за да е до своя син; не обича градовете и оживените населени места, задушава се в болницата, хората го смущават, снове напред-назад из коридора на изгубените следи с тъжното нетърпение на звяр в клетка. „По-храбра си и от най-големия мъж сред мъжете, Исабел“, ми казва със сериозен вид и зная, че това е най-ласкавото мнение, което може да има за мен този мъж, свикнал да убива змии с мачетето си.

Лекари от други болници идват да те видят, никога не са се сблъсквали с толкова сложен случай на порфирия, ти се превръщаш в клиничен пример и се боя, че ще се прочуеш в медицинските книги; болестта те повали като гръм, нищо не пожали. Единствено мъжът ти се държи спокойно, всички останали сме изпълнени с ужас, но и той говори за смърт и за други, още по-страшни последици.

— Без Паула нищо няма смисъл, нищо не си струва труда, откакто тя затвори очи, светлината в този свят угасна — казва той. — Господ не може да ми я отнеме, защо тогава ни събра? Имаме още толкова живот да изживеем заедно! Това е жестоко изпитание, но ще го преодолеем. Добре се познавам, знам, че съм създаден за Паула и че тя е родена за мен, никога няма да я изоставя, никога няма да обичам друга, ще я закрилям и винаги ще се грижа за нея. Хиляди неща могат да се случат, болестта и смъртта могат физически да ни разделят, но нашата участ е да се съберем и да бъдем заедно във вечността. Мога да почакам.

— Ще се възстанови напълно, Ернесто, но оздравяването ще е бавно, подготви се. Ще си я отведеш у дома, сигурна съм. Представяш ли си този ден?

— Непрекъснато мисля за това. Ще изкача трите етажа, носейки я на ръце… Ще напълня апартамента с цветя…

Нищо не го плаши, смята, че е твой духовен другар, недосегаем за превратностите на живота и смъртта, не го тревожи неподвижното ти тяло, нито отсъстващият ти ум, казва ни, че е във връзка с душата ти, че го чуваш, че го чувстваш, че се вълнуваш и че не вегетираш, както показват апаратите, за които си свързана. Лекарите скептично свиват рамене, но сестрите се трогват от тази твърдоглава любов и понякога го пускат при теб в непозволени часове, защото са установили, че вземе ли ръката ти, знаците на монитора се променят. Вероятно силата на чувствата може да се измерва със същите апарати, които бдят за сърдечната дейност.

Още един ден в очакване и един ден по-малко надежда. Още един ден в мълчание и един ден по-малко живот. Смъртта свободно се движи из коридора и моята задача е да я отвличам, за да не намери твоята врата.

— Колко дълъг и объркан е животът, мамо!

— Ти поне можеш да го опишеш и да се помъчиш да го разбереш — отвръща тя.

През петдесетте години Ливан беше процъфтяваща държава, мост между Европа и богатите арабски емирства, естествено кръстовище на различни култури, Вавилонска кула, в която се говореха около дузина езици. Търговията и банковите операции в целия район плащаха дан на Бейрут, където пристигаха по суша кервани, отрупани със стоки; по въздух — самолети от Европа, носещи последните новости, и по вода — кораби, които трябваше да чакат на опашка, за да влязат в пристанището. Жени, обвити в черни фереджета, натоварени с вързопи, влачещи деца, ситняха бързешката по улиците с поглед неизменно забит в земята, а безделни мъже седяха на сладка приказка в кафенетата. Магарета, камили, препълнени с хора автобуси, мотоциклети и автомобили чакаха едни до други на светофарите; овчари, облечени досущ като библейските си предци, пресичаха булевардите, подкарали групички овце към кланицата. Няколко пъти на ден пронизителният глас на имама приканяше към молитва от минаретата на джамиите, а камбаните на християнските църкви им пригласяха. В магазините на тази столица се предлагаха най-отбрани стоки, но най-привлекателното за нас бе да бродим из суковете — лабиринти от тесни улички, а от двете им страни — неизброими дюкяни, където човек можеше да купи всичко: като се започне от пресни яйца и се стигне до фараонски реликви. А как само миришеха суковете! Всички ухания на планетата си даваха среща из тези криволичещи сокаци в букет от екзотични и често неугледни лакомства: ястия, пържени в агнешка лой; тестени изделия от точени кори, ядки и мед; миришеше също на открити отходни канали, плувнали в мръсотия и изпражнения; на животинска пот, багрила за кожи и натрапчиви парфюми с мирис на тамян и пачули, на току-що сварено кафе, ароматизирано със семена кардамон; на източни подправки, сред които канела, кимион, черен пипер, шафран… Отвън базарите изглеждаха малки, но всеки търговец се разпростираше навътре посредством поредица от затворени пространства, където блестяха лампи, подноси и амфори от скъпи метали с гравюри от калиграфски рисунки. Килимите бяха струпани на купчини по земята, висяха по стените или седяха изправени и навити на руло по ъглите; дърворезбовани мебели с инкрустации от седеф, слонова кост и бронз се губеха под камари бродирани покривки и чехли. Търговците пресрещаха клиентите и почти ги издърпваха навътре в истински претъпкани със съкровища пещери на Али Баба; предоставяха на тяхно разположение легени, в които да изплакнат ръцете си с розова вода, и им поднасяха гъсто и силно подсладено кафе — най-хубавото в света. Пазарлъкът беше съществен елемент от пазаруването — майка ми твърдо повярва в това от първия ден. На първоначално обявената цена тя реагираше с възклицание на ужас, вдигаше ръце към небесата и с решителна стъпка се насочваше към вратата. Продавачът я хващаше под ръка и я издърпваше навътре, обяснявайки, че тя е първата клиентка за деня, наричаше я „сестро“, казваше, че щяла да му е на късмет и затова бил готов да чуе нейното предложение, въпреки че въпросната вещ била единствена, а цената — повече от оправдана. Майка ми невъзмутимо предлагаше половината, докато останалите членове на семейството излизахме, препъвайки се, поруменели от срам. Собственикът на магазина биеше слепоочията си, призовавайки Аллах за свидетел. „Да ме разориш ли искаш, сестро? Челяд храня, почтен човек съм…“ След три кафета и почти едночасово пазарене, вещта сменяше собственика си. Търговецът доволно се усмихваше, а майка ми се присъединяваше към нас на улицата убедена, че е купила нещо на безценица. Понякога откриваше същата вещ в някой магазин по-нагоре по улицата на много по-ниска цена, отколкото бе заплатила, и това й разваляше настроението за цял ден, ала не можеше да я излекува от изкушението отново и отново да пазарува. Така при едно пътуване до Дамаск тя се спазари за плата за булчинската ми рокля. Наскоро бях навършила четиринайсет години и не поддържах отношения с представители на противоположния пол, като се изключат братята ми, вторият ми баща и синът на богат ливански търговец, който от време на време ме посещаваше под зоркото око на своите и моите родители. Беше толкова богат, че имаше мотопед с шофьор. В разгара на модата на италианските „Веспи“ не остави баща си на мира, докато не му купи мотор, ала понеже последният не желаеше първородният му син да се блъсне някъде с подобно самоубийствено превозно средство, нае шофьор, който караше, а момчето седеше отзад. Във всеки случай аз обмислях идеята да се покалугеря, за да прикрия срама от факта, че нямаше да си намеря съпруг, и обясних това на майка ми на пазара в Дамаск, но тя настоя на своето: „Пълни глупости, каза, това е уникална възможност.“ Тръгнахме си от базара с множество метри бяла органза 11 11 Лек копринен или памучен плат, прозрачен и по-фин от муселина, използван преди всичко за дамски облекла — Б.пр. , бродирана с коприна, и в добавка — няколко покривки за бъдещата ми зестра и един параван, които преживяха три десетилетия, безброй пътувания и дългогодишно изгнание.