Исабел Алиенде - Паула

В сравнение с мащабите на вселената и с хода на историята ние сме незначителни, след смъртта ни всичко си продължава както преди, все едно, че никога не сме съществували, ала според мерките на нашата човешка мимолетност ти, Паула, си по-важна от собствения ми живот и от сбора на живота на почти всички останали хора. Всяка година умират седемдесет милиона души и се раждат още повече, но въпреки това, като че ли само ти си родена, като че ли само ти можеш да умреш. Баба ти се моли за теб на своя християнски Бог, а аз се моля понякога на една усмихната езическа богиня, сипеща благини, богиня, която не познава наказанието, а само прошката; говоря и с надеждата, че ще ме чуе отвъд времето и ще ми помогне. Нито баба ти, нито аз получаваме отговор и се чувстваме изгубени в тази бездна от тишина. Мисля за прабаба ми, за баба ми ясновидката, за моята майка, за теб и за внучката ми, която ще се роди през май — здрава женска верига, която води началото си от първата жена — майката на вселената. Трябва да мобилизирам тези живителни сили за твоето спасение. Не зная как да те достигна, викам те, ала ти не чуваш и затова ти пиша. Идеята да изпълвам тези страници не беше моя, от няколко седмици не проявявам никаква инициатива. Едва научила за болестта ти, моята агентка дойде да ми изрази подкрепата си. Като първа стъпка заведе мен и мама в една кръчма, където ни изкуши с печено прасенце и бутилка вино от Ла Риоха 10 10 Област в Испания, прочута с вината си. — Б.пр. , които натежаха като камък в стомаха ни, но все пак успяха да върнат смеха ни; след това ни изненада в хотела с десетки червени рози, халва от Аликанте и наденица с неприличен вид — същата, която използваме за супата от леща, — а сетне постави в скута ми сноп жълта, разчертана на редове хартия.

— Вземи, пиши за отдушник, ако не го сториш, ще умреш от мъка, горкичката ти.

— Не мога, Кармен, нещо в мен се разби на малки късчета, може би никога повече няма да пиша.

— Напиши писмо на Паула… Ще узнае какво се е случвало, докато е спяла.

Така намирам занимание в празните мигове на този кошмар.

Ще знаеш ли, че съм ти майка, когато се събудиш, Паула? Роднините и приятелите не ни изоставят; следобед идват толкова посетители, че заприличваме на индианско племе; някои идват от много далеч, остават няколко дни тук и после се връщат към нормалния си живот; дори баща ти, който е преполовил строежа на някаква сграда в Чили, трябваше да се върне там. През седмиците, когато споделяхме болката в коридора на изгубените следи, отново си спомних хубавите моменти от нашата младост, дребните сръдни постепенно се изтриха и се научих да ценя Майкъл като стар и верен приятел, изпитвам към него трайно уважение без изблици, трудно ми е да си представя, че някога сме се любили или че в края на връзката ни дори го бях намразила. Няколко приятелки и брат ми Хуан пристигнаха от Съединените щати, чичо Рамон — от Чили, а бащата на Ернесто — направо от амазонската джунгла. Николас не може да пътува — визата му не позволява после да се върне обратно в Съединените щати, а и не може да остави Селия и детето сами, но така е по-добре, предпочитам брат ти да не те вижда, както си сега. Също и Уили, който прекосява океана на всеки две-три седмици, за да прекара неделята с мен и да се любим като за последен път. Отивам да го посрещна на летището, за да не губя и минутка с него; виждам го да се задава с количката с куфари, извисява се една глава над останалите, сините му очи жадно ме търсят в тълпата, лицето му грейва в усмивка, щом ме зърне там долу, затичваме се един към друг и усещам как ме повдига в здравата си прегръдка, вдъхвам мириса на коженото му яке, усещам бодящото докосване на двайсетчасовата му брада и устните, впити в моите, а сетне пътуваме в таксито и аз съм сгушена под ръката му, ръцете му с дълги пръсти ме разпознават, а гласът му шепне в ухото ми на английски: „Боже Господи, колко ми липсваше, колко си отслабнала, какви са тези кокали“, и изведнъж си спомня защо сме разделени и с променен глас ме пита за теб, Паула. Вече повече от четири години сме заедно и продължавам да изпитвам към него същата необяснима алхимия от първия ден, могъщо привличане, което времето е обогатило с други чувства, но което продължава да бъде основната субстанция на нашата връзка. Не знам каква е тя и как да я определя, защото не е само сексуална, както мислех в началото; той твърди, че сме двама борци, движени от един и същи вид енергия, и че заедно сме силни, колкото летящ с шеметна скорост влак. „Можем да постигнем всичко, заедно сме непобедими“, казва. И двамата вярваме, че другият е зад нас и ни брани в тил, че не изменя, не лъже, опора е в моменти на слабост, поема кормилото, ако другият изгуби посоката. Мисля, че има и духовен елемент; ако вярвах в прераждането, бих казала, че кармата ни е да се срещаме и обичаме във всеки следващ живот, но и затова още няма да ти говоря, Паула, защото ще те объркам. В тези срещи набързо се смесват желание и тъга, вкопчвам се в тялото му, търсейки наслада и утеха — две неща, които този изстрадал мъж умее да дава, но твоят образ, дъще, потънала в смъртоносен сън, се врязва в нас и целувките ни се вледеняват.