Исабел Алиенде - Паула

— Добре, дъще, а сега ще ти докажа, че ти беше права, Йов е бил свят Божи човек. Ще ти изложа аргументите, които ти трябваше да изтъкнеш, ако умееше да мислиш. Забележи, че си правя труд само за да те науча да водиш спор, това винаги е от полза в живота.

И започваше да разбива собствените си доводи от преди малко, за да ме убеди в това, което в началото твърдо бях вярвала. Не след дълго отново ми нанасяше поражение, но този път аз едва се сдържах да не заплача.

— Съгласна ли си, че Йов е постъпил правилно, като е останал верен на своя Бог въпреки всички нещастия?

— Да, чичо Рамон.

— Напълно ли си сигурна?

— Да.

— Готова ли си да се подпишеш?

И той подготвяше втори унизителен документ в уверение на това, че аз, Исабел Алиенде Лона, четиринайсетгодишна, чилийска гражданка, се отричах от предишното си изявление и твърдях противното, тоест, че Йов е бил праведен мъж. Подаваше ми писалката и точно когато понечвах да поставя подписа си отдолу на листа, той ме прекъсваше с вик:

— Не! Колко пъти съм ти казвал да не се предаваш? Най-важното, за да не загубиш в спор, е да не се колебаеш дори когато си обзет от съмнения и още повече, когато грешиш.

Така се научих да се защитавам и няколко години по-късно в Чили участвах в междуучилищни състезания по реторика срещу колежа „Сан Игнасио“, представен от пет момчета, които се държаха като адвокати криминалисти, и двама братя от Ордена на йезуитите, които им подсказваха с указания. Мъжкият отбор се представи с товар книги, от които вадеше цитати в подкрепа на твърденията си или използваше за сплашване на противника. Моята единствена подкрепа беше споменът за онези следобеди с Йов и чичо Рамон в Ливан. Загубих, естествено, но съученичките ми ме понесоха на ръце, докато съперниците ми от силния пол се оттегляха високомерно с вагона си с аргументи. Не зная колко документа в три екземпляра съм подписала в юношеството си относно най-различни теми, като се започне от гризенето на ноктите ми и се стигне до китовете, които бяха на изчезване. Струва ми се, че чичо Рамон пазеше някои от тези удостоверения в продължение на години, като например едно, в което се заклевах, че по негова вина нямаше да се запозная с нито един мъж и щях да си остана стара мома. Това се случи в Боливия, когато на единайсет години ме доведе до бяс, защото не ме пусна да отида на събиране, където се надявах да срещна дългоухия левент на сърцето ми. Три години по-късно ме поканиха на друго тържество, този път в Бейрут, в дома на посланика на Съединените щати, и аз не пожелах да отида от предпазливост, тъй като по онова време ролята ни на момичета се свеждаше до тази на покорно стадо — бях сигурна, че нито един здравомислещ младеж не би ме поканил на танц, а надали можеше да се измисли по-голямо унижение от това за едно момиче да стои като истукан на някое празненство. В този случай вторият ми баща настоя да отида, защото, според него, ако не преодолеех комплексите си, никога нямаше да завоювам успех в живота. Следобеда преди тържеството затвори консулството и се зае да ме учи да танцувам. С несломимо упорство ме караше да кърша кокали в ритъма на музиката: първо — облегната на облегалката на стол, после — с метла и най-накрая — с него. През онези часове научих от чарлстон до самба, после той изтри сълзите ми и ме заведе да купим рокля. Когато ме отведе на празненството, преди да си тръгне, ми даде незабравим съвет, който съм прилагала в съдбовни моменти от своя живот: помни, че другите се страхуват повече от теб. Добави да не сядам нито за минутка, да стоя права до грамофона и да не ям нищо, защото се изисквала истинска храброст за едно момче да прекоси салона и да се доближи до момиче, което приличало на закотвена в стола фрегата и на всичко отгоре държало чиния с торта в ръка. Освен това малкото момчета, които умеели да танцуват, сменяли плочите и затова било разумно да стоя близо до грамофона. На входа на посолството — истинска крепост от цимент и образец на най-грозния архитектурен стил от петдесетте години — имаше кафез с едри черни птици, които говореха английски с явайски акцент. Посрещна ме жената на посланика, облечена като адмирал със свирка на шията, за да дава указания на гостите; отведе ни до монументален салон, където имаше тълпа от високи и грозновати младежи с пъпчиви лица, които дъвчеха дъвка, ядяха чипс и пиеха кока-кола. Момчетата носеха карирани сака и папионки, а момичетата бяха с разперени поли и жилетки от ангорска вълна, които изпълваха въздуха с влакънца и очертаваха завидни изпъкналости в областта на бюста. Аз нямаше какво да пъхна в сутиен. Всички бяха по чорапи. Почувствах се напълно чужда, роклята ми представляваше ужасяващо творение от тафта и кадифе и не познавах никого. Ужасена се заех да давам трохи от торта на черните птици, но в един момент се сетих за напътствията на чичо Рамон и разтреперена, си свалих обувките и се приближих до грамофона. Скоро съзрях мъжка ръка да се протяга към мен и, не вярвайки на такъв колосален късмет, започнах да танцувам под звуците на сладникава мелодия с едно момче с шина на зъбите и плоски стъпала, което не притежаваше дори и наполовина грациозността на втория ми баща. Танцуваше се с долепени бузи — мисля, че се наричаше cheek-to-cheek, — но това беше непосилен за мен подвиг, защото лицето ми обикновено стига до стернума на който и да било нормален човек, а на това празненство, когато бях на четиринайсет години и боса, едва стигах до пъпа на моя партньор. След споменатото парче последва цяла плоча с rock n roll, за който чичо Рамон дори не беше чувал, но за мен беше достатъчно няколко минути да наблюдавам другите и да приведа в действие наученото през предишния следобед. Поне веднъж дребният ми ръст и халтави стави послужиха за нещо добро — без никаква трудност партньорите ме подхвърляха до тавана, превъртаха ме като акробат във въздуха и ме поемаха досами пода точно когато бях на косъм да си строша гръбнака. Озовах се въвлечена в сложни скокове, издигана, влачена, брулена и разтърсвана от различни младежи, които в онзи час вече се бяха освободили от карираните сака и от папионките. Не мога да се оплача — през онази вечер не стоях като кибик, както толкова се страхувах, а танцувах, докато мехури не излязоха на краката ми, и така добих увереността, че все пак да се запознавам с мъже не беше толкова трудно и че нямаше да си остана стара мома, но не подписах друг документ в този смисъл. Бях се научила да не отстъпвам.