Исабел Алиенде - Паула

Лете трябваше да понасяме влажната горещина като в турска баня, ала моят колеж се ръководеше от нормите, предписани от кралица Виктория в мъглива Англия в края на XIX век. Униформата ни се състоеше от средновековен сукман от дебел плат, прикрепен с презрамки, защото копчетата се смятаха за признак на лекомисленост, от груби обувки, които човек би взел за ортопедични, и от шапка като на пътешественик изследовател, нахлупена до ушите и способна да усмири и най-дръзките. Храната представляваше възпитателно средство за каляване на характера ни — всеки ден ни сервираха бял ориз без сол, а два пъти седмично ни го поднасяха загорял; в понеделник, сряда и петък към него ни даваха зеленчуци, в сряда — кисело мляко, а в четвъртък — варен черен дроб. Нужни ми бяха месеци, за да се науча да сдържам позивите си за повръщане при вида на онези парчета сиво, плувнало във вода месо, но в крайна сметка реших, че са изключително вкусни, и започнах да очаквам обедите в четвъртък с нетърпение. Оттогава съм способна да погълна каквато и да е храна, включително и английска. Ученичките бяха от различни места и почти всички живееха на пансион. Шърли беше най-красивото момиче в колежа и хубостта й се виждаше дори и под шапката; беше от Индия и косата й бе черна със синкав оттенък; гримираше очите си със сребрист прах и се движеше като газела, оборвайки закона за гравитацията. Затваряхме се в тоалетната и тя ме учеше да танцувам с корема — умение, което до днес за нищо не ми е послужило, защото така и не събрах кураж да съблазня някой мъж с подобни кючеци. Един ден, наскоро след като бе навършила петнайсет години, я взеха от колежа и я отведоха в страната й, за да я омъжат за петдесетгодишен търговец, избран от родителите й, когото тя не беше виждала; запозна се с него посредством студийна снимка, ретуширана на ръка. Елизабет, най-добрата ми приятелка, беше истинска героиня от роман — сираче, отгледано от сестрите си, които й бяха отнели полагащата й се част от бащиното наследство; тя пееше като ангел и кроеше планове да избяга в Америка. Трийсет и пет години по-късно се срещнахме в Канада. Беше осъществила мечтата си за независимост, днес има собствен бизнес, притежава луксозна къща, кола с телефон, четири кожени палта и две охранени кучета, но все още плаче, когато си спомня за младостта в Бейрут. Докато Елизабет пестеше петачета, за да избяга в Новия свят, а красавицата Шърли изтърпяваше съдбата си на съпруга в брак по споразумение, останалите момичета изучавахме Библията и шепнешком обсъждахме някакъв си Елвис Пресли, когото никоя от нас не беше виждала, нито пък чувала да пее, но за когото се говореше, че правел фурор с електрическата си китара и с чупките в кръста. Возех се в училищния автобус — мен вземаше първа сутрин и последна оставяше следобед; прекарвах часове, обикаляйки града, но това ме устройваше, защото нямах особено желание да се прибирам вкъщи. Все пак, рано или късно, пристигах. Често заварвах чичо Рамон по потник, седнал под някой вентилатор, да си вее с вестника като с ветрило и да слуша болеро.

— На какво те научиха монахините днес? — ме питаше за поздрав.

— Не са монахини, а госпожици протестантки — говорихме за Йов — отговарях, обляна в пот, но невъзмутима и важна в ужасната си униформа.

— Йов, онзи глупак, дето Господ подложил на изпитание, засипвайки го със злочестини?

— Изобщо не е бил глупак, чичо Рамон, бил е свят мъж, който нито веднъж не се отрекъл от Бог, въпреки страданията си.

— Нима ми казваш, че е справедливо Бог да се обзалага със сатаната, да наказва клетия мъж без милост и за капак да иска от него да го обожава. Това е несправедлив, жесток и лекомислен Бог. Господар, отнасящ се по този начин със слугите си, не заслужава вярност, нито уважение и още по-малко обожание.

Възпитаник на йезуити, чичо Рамон използваше разтърсващ плам и неумолима логика — досущ като в кавгите с майка ми — за да разобличи глупостта на библейския герой; поведението му не само не представлявало пример за подражание, а било израз на слабохарактерност. За по-малко от десет минути реторика караше да рухнат благочестивите поучения на сестра Сейнт Джон.

— Сигурна ли си, че Йов е бил пъзльо?

— Да, чичо Рамон.

— Би ли могла да го потвърдиш писмено?

— Да.

Господин консулът прекосяваше няколкото метра, които ни деляха от кабинета му, написваше върху подпечатан лист хартия документ в три екземпляра, в който се посочваше, че аз, Исабел Алиенде Лона, на четиринайсет години, чилийска гражданка, удостоверявах, че Йов от Стария завет беше смотан глупак. Караше ме да подпиша, след като внимателно прочетях текста, понеже нищо не трябвало да се подписва слепешката, сгъваше документа и го прибираше в сейфа на консулството. После отново сядаше на мястото си при вентилатора и с дълбока въздишка на отегчение ми казваше: