Чичо Рамон имаше разглобяем трикрил гардероб, който пренасяше при пътуванията си и където съхраняваше под ключ дрехите си и своите съкровища — колекция от еротични списания, кашони с цигари, кутии с шоколадови бонбони и алкохол. Брат ми Хуан изнамери начин да го отключва с парче закривена тел и така ние се превърнахме в експерти апаши. Ако вземехме няколко бонбона или цигари, щеше да се забележи, затова ние отмъквахме цял ред бонбони и отново запечатвахме кутията толкова изкусно, че изглеждаше непокътната; цигарите пък отмъквахме с кашони — никога само кутии или отделни късове. Чичо Рамон се усъмни за пръв път в Ла Пас. Привика ни поотделно, насаме, и се опита да изтръгне признания или пък да ни накара да назовем виновника, ала нито благите увещания, нито наказанията свършиха работа — да признаем прегрешението ни се струваше глупаво, а предателството между братя и сестри в нашия морален кодекс беше непростимо. Един петъчен следобед, когато се върнахме от училище, заварихме чичо Рамон и един непознат да ни чакат в салона.
— Омръзна ми непочтеността, която цари в това семейство, все пак имам право да изисквам поне да не ме ограбват в собствения ми дом. Господинът е полицейски следовател. Ще вземе отпечатъци от пръстите и на трима ви и ще ги сравни с оставените по гардероба, така ще разберем кой е крадецът. Давам ви последна възможност да разкриете истината…
Пребледнели от страх, братята ми и аз сведохме поглед и стиснахме зъби.
— Знаете ли каква е съдбата на престъпниците? Гният в затвора — добави чичо Рамон.
Следователят измъкна от джоба си тенекиена кутия. Отвори я и видяхме, че в нея има тампон, напоен с черно мастило. Бавно и тържествено се залови да маже един по един пръстите ни и да ни взема отпечатъци върху парче картон.
— Бъдете спокоен, господин консул, в понеделник ще имате резултатите от разследването ми — каза на сбогуване мъжът.
Събота и неделя бяха дни на истинско морално терзание; скрити в банята или в най-потайните кътчета на градината, шепнешком обсъждахме нашето мрачно бъдеще. Никой от нас не беше невинен, всички щяхме да бъдем хвърлени в тъмница, където щяха да ни хранят с мръсна вода и корички стар хляб, както граф Монте Кристо. В понеделник невероятният чичо Рамон ни извика в кабинета си.
— Вече знам кой точно е злосторникът — обяви, като накара буйните си сатанински вежди да затанцуват, — въпреки това, от уважение към майка му, която се застъпи за него, този път няма да го пратя в затвора. Престъпникът знае, че аз съм наясно кой е. Това си остава между нас двамата. Предупреждавам ви, че следващия път няма да съм толкова благосклонен, разбрахте ли?
Излязохме, препъвайки се, благодарни и невярващи на великодушието му. Дълго време не се престрашавахме да крадем, но няколко години по-късно, в Бейрут, аз размислих повече за случилото се и у мен се породиха съмнения, че въпросният детектив е бил шофьор на посолството — чичо Рамон беше напълно способен да ни скрои такава шега. Използвах отново закривена тел и отворих шкафа — този път освен познатите съкровища открих четири тома с червени кожени корици: „Хиляда и една нощ“. Заключих, че сигурно имаше много важна причина тези книги да са под ключ и точно затова ме заинтригуваха значително повече, отколкото бонбоните, цигарите или пък жените по жартиери от еротичните списания. През последвалите три години ги изчетох, скрита в гардероба, на светлината на старото ми фенерче, в часовете, когато майка ми и чичо Рамон ходеха на коктейли или вечери. Въпреки че дипломатите по задължение водят натоварен светски живот, времето никога не стигаше, за да изчета докрай тези приказни истории. Чуех ли ги да се връщат, трябваше светкавично да затворя гардероба, да се добера до леглото и в полет да се пъхна вътре, като се направя на заспала. Невъзможно беше да отбелязвам страницата, нито да запомням докъде бях стигнала, и понеже освен това прескачах цели откъси и търсех възбуждащите места, персонажите се смесваха, приключенията се объркваха и така създадох безброй версии на тези приказки в някаква несравнима оргия от екзотични слова, еротизъм и фантазия. Контрастът между пуританския дух в колежа, който възхваляваше труда и не допускаше основните потребности на тялото, нито блясъка на въображението, творческата леност и завладяващата чувственост на тези книги ме беляза завинаги. Десетки години се мятах между тези две тенденции, вътрешно раздвоена и изгубена в море от неясни желания и греховност, докато накрая, в горещия климат на Венецуела, малко преди да навърша четирийсет години, съумях да се отърся от строгите наставления на мис Сейнт Джон. Така както бях поглъщала най-прекрасните книги от моето детство, скрита в мазето на дядовата къща, прочетох тайно „Хиляда и една нощ“ в разцвета на пубертета точно когато тялото и умът ми се събуждаха за тайните на сексуалността. Скрита в гардероба, аз потъвах във вълшебните разкази за принцове, които се носеха на летящи килимчета; за духове, затворени в газени лампи; за симпатични разбойници, които се вмъкваха в харема на султана, предрешени като старици, и неуморно палуваха със забранени жени с коси, смугли като нощта, с пищни бедра и гърди като ябълки, обвеяни в аромат на мускус, нежни и неизменно готови за наслади. В тези страници любовта, животът и смъртта придобиваха някаква игривост, описанията на храни, природни гледки, палати, пазари, парфюми, вкусове и тъкани разкриваха такова богатство, че светът за мен изцяло се промени.
Читать дальше