Исабел Алиенде - Паула

Стимулиращото въздействие на успешния пазарлък не беше достатъчно, за да се чувства майка ми добре в Ливан, тя живееше с усещането, че е пленничка в собствената си кожа. Жените не можеха да излизат сами, в навалицата някоя непочтителна мъжка ръка често се протягаше оскърбително, а опитаха ли да се защитят, жените се сблъскваха с хор от агресивни подигравки. На десет минути от къщи имаше дълъг, докъдето поглед стигаше, бряг с бял пясък и хладко море, което приканваше да се освежим в следобедните августовски жеги. Трябваше да се къпем цялото семейство заедно, в затворен кръг, за да се предпазим от ръцете на други плувци; невъзможно беше да се излегнем на пясъка, защото със сигурност щяхме да си докараме беля, и затова едва показали глави извън водата, тичахме да се приютим в една колиба, наета специално за тази цел. Климатът, културните различия, усилието да говори на френски и да предъвква отделни думи на арабски, еквилибристиката по разпределяне на семейния бюджет, отсъствието на приятелки и на семейството й, потискаха майка ми.

Ливан успяваше да оцелява в мир и благоденствие, въпреки религиозните войни, които раздираха района от векове; при все това, след кризата за Суецкия канал растящият арабски национализъм бе отворил широка пропаст между политиците и съперничеството беше станало непримиримо. Започнаха бурни размирици, които през юни 1958 г. доведоха до дебаркирането на Шести американски флот. Настанени на третия етаж на сграда, намираща се в пресечната точка на християнския, мюсюлманския и друзкия квартал, се ползвахме с привилегирована наблюдателна позиция към схватките. Чичо Рамон ни накара да поставим дюшеците по прозорците, за да отклоняват заблудени куршуми, и ни забрани да надничаме от балкона, а майка ми в това време с неимоверни трудности уреждаше ваната ни винаги да е пълна с вода и да сме снабдени с пресни продукти. В най-жестоките седмици на кризата бе въведен полицейски час след залез-слънце и само военен персонал имаше разрешение да се движи из улиците, но всъщност това беше часът, когато хората се отпускаха, жените домакини се пазаряха на черния пазар, а мъжете уговаряха сделките. От терасата станахме свидетели на жестоки престрелки между противникови групировки, които заемаха голяма част от деня, но щом се мръкнеше, преставаха като по чудо и под прикритието на нощта потайни фигури се промъкваха и търгуваха с врага, а мистериозни пакети се предаваха от ръка на ръка. През онези дни видяхме да бият с камшик затворници, привързани голи до кръста за стълбове в двора на жандармерията; видяхме покрития с мухи труп на мъж с прерязано гърло, когото държаха два дни на показ на улицата за сплашване на друзите; присъствахме и на отмъщението, последвало оставянето насред улицата от две забулени жени на магаре, натоварено със сирене и маслини. Както се предполагаше, войниците конфискуваха добичето и малко след това чухме експлозия, която превърна в прах стъклата по прозорците и потопи двора на казармата в кръв и човешки остатъци. Въпреки жестокостите, струва ми се, че арабите не приеха много насериозно американското дебаркиране. Чичо Рамон успя да намери пропуск и ни заведе да видим катерите, когато влязоха в залива с готови за стрелба оръдия. По кейовете имаше множество любопитни, очакващи нашествениците, за да търгуват с тях и за да се сдобият с пропуски, та да се качат на самолетоносачите. Тези стоманени чудовища разтвориха своята паст и избълваха големи лодки, пълни с въоръжени до зъби маринци, които бяха посрещнати със салют от овации на брега; едва стъпили на твърда земя, тези калени войни бяха заобиколени от весела тълпа, която се опитваше да им продаде всякакви стоки, като се започне от слънчобрани и се стигне до хашиш и японски презервативи във формата на пъстри рибки. Вероятно не е било лесно на офицерите да поддържат бойния дух на войската и да пречат на войниците да се побратимяват с неприятеля. На другия ден на изкуствената ледена пързалка за кънки за пръв път влязох в контакт с най-могъщата военна сила на света. Цял следобед се пързалях в компанията на стотици униформени младежи с остригани глави и татуирани мускули, които пиеха бира и говореха на някакъв гърлен жаргон, доста различен от това, на което се мъчеше да ме научи мис Сейнт Джон в британския колеж. Можех слабо да общувам с тях, но дори и да говорехме на един и същи език, нямаше какво толкова да си кажем. В онзи паметен ден получих първата целувка в устата — усещането беше като да ухапеш жаба с мирис на дъвка, бира и тютюн. Не си спомням кой точно ме целуна, защото бях неспособна да го различа сред останалите, всички ми се струваха еднакви, но си спомням, че оттогава насетне взех решение по-обстойно да изследвам въпроса с целувките. За нещастие трябваше доста да почакам, докато обогатя познанията си, защото, щом разбра, че градът е залян от жадни за момичета маринци, чичо Рамон удвои надзора и аз бях заключена вкъщи като цвете в харем.