Исабел Алиенде - Паула

— Не издържам повече, искам да се разделим — казах, без да се осмеля да го погледна в очите, и щом изрекох това, изчезна тъпата болка на изтощен вол, която дълги години бе смазвала плещите ми.

— От известно време те усещам някак далечна. Предполагам, че вече не ме обичаш и че трябва да помислим за раздяла — изговори неясно той.

— Няма какво толкова да се мисли, Майкъл. Веднъж казано, добре е да го направим още днес.

Така и сторихме. Извикахме децата, обяснихме им, че сме престанали да се обичаме като двойка, въпреки че приятелството ни си оставаше непокътнато, и ги помолихме за помощ относно практическите подробности по разтурване на общия дом. Николас почервеня, както обичайно, когато се мъчи да овладее силни чувства, а Паула се разплака от мъка по баща си, когото винаги бе защитавала. По-късно разбрах, че това не е било изненада за двамата, от дълго време го очаквали. Майкъл изглеждаше парализиран, но мен ме обзе трескава деятелност, започнах да вадя чаши и чинии от кухнята, дрехи от гардеробите, книги от етажерките, а после излязох да купя тенджери, кафеварка, завеси за баня, лампи, продукти и дори цветя, за да го настаня другаде; преливах от енергия и в шивашкото ателие се захванах от парчета плат да съшивам покривка за легло, която е при мен и до днес като възпоменание за онези френетични часове, решили втория етап в моя живот. Децата разделиха притежанията ни, написаха прост договор на лист хартия и четиримата се подписахме без церемонии, нито свидетели. Сетне Паула намери апартамент за баща си, а Николас — камион, за да бъде пренесено половината от имуществото. За няколко часа развалихме двайсет и девет годишна любов и двайсет и пет годишен брак без тряскане на врати, без обвинения и адвокати, само с няколко неизбежни сълзи, защото въпреки всичко бяхме привързани един към друг и мисля, че това продължава в известен смисъл и досега. Вечерта се изви бурята, която цял ден се беше задавала — един от онези оглушителни тропически дъждове с гръмотевици и светкавици, които превръщат Каракас в зона на природни катаклизми, задръстват каналите, наводняват улиците, движението заприличва на гигантски змии от спрели автомобили, а калта заличава бедните квартали по хълмовете. Когато камионът на развода най-сетне се изгуби, следван от колата с децата ми, които отидоха да настанят баща си в новото жилище, и аз останах сама, отворих вратите и прозорците, за да нахлуят вятърът и водата и да пометат и измият миналото; започнах да танцувам и да се въртя като обезумял дервиш, плачейки от мъка по всичко изгубено и смеейки се от облекчение заради всичко спечелено; навън звучеше песента на щурците и крякането на жабите, а вътре по пода се изсипваше дъждовният порой; бурята влачеше мъртви листа и птичи пера във вихрушка от сбогувания и освобождение.

Бях на четирийсет и четири години — предполагах, че оттук нататък съдбата ми беше да остарявам сама и очаквах да сторя това с достойнство. Обадих се на чичо Рамон и го помолих да уреди формалностите по разтрогването на брака в Чили — лека процедура, ако има взаимно съгласие, ако се плати на адвокат и човек намери двама приятели, готови да лъжесвидетелстват. Избягвайки обяснения и желаейки да заглуша чувството за вина, приех да изнеса поредица от беседи, които ме отведоха от Исландия до Пуерто Рико, минавайки междувременно през дузина градове в Съединените щати. При подобно климатично разнообразие имах нужда от всичките си дрехи, но аз реших да взема само най-необходимото: кокетството изобщо не съответстваше на настроението ми, чувствах се безапелационно заседнала в една лишена от страст зрялост и затова с приятна изненада установих, че не липсват ухажори, когато една жена е свободна. Написах документ от три страници, по силата на който се отричах от друг документ, подписан в Боливия, където обвинявах чичо Рамон, че по негова вина няма да позная мъж, и му го изпратих в Чили с препоръчана поща. Понякога е справедливо човек да се признае за победен… През тези два месеца се радвах на прегръдките на един поет от Рейкиявик, които доста наподобяваха тези на полярна мечка; на компанията на млад мулат през горещите нощи в Сан Хуан и на други паметни срещи. Изкушавам се да измисля необуздани ритуали за еротизъм, за да украся спомените си, както, предполагам, правят мнозина, но на тези страници се опитвам да бъда честна. На моменти ми се струваше, че докосвам душата на любовника и дори започвах да мечтая за по-задълбочена връзка, ала на следващия ден се качвах на самолета и екзалтацията се разсейваше в облаците. Изморена от бързопреходни целувки, последната седмица реших да се концентрирам върху работата си — та нали толкова хора живеят в целомъдрие. Не подозирах, че в края на това зашеметяващо пътуване ме очакваше Уили и животът ми щеше да поеме в друга посока — поличбите претърпяха пълен провал.