Исабел Алиенде - Паула

Трудно е човек да си представи двама мъже по-различни от Майкъл и Уили. В средата на 1987 година моят брак се беше изчерпал напълно, отегчението завинаги се беше настанило между нас и за да не се събуждаме по едно и също време в едни и същи чаршафи, аз се върнах към предишния си навик да пиша нощем. Потиснат, безработен и затворен вкъщи, Майкъл преживяваше труден период. За да избегна постоянното му присъствие, понякога излизах и се изгубвах в плетеницата от магистрали в Каракас. Борейки се с трафика, намерих решение за доста сцени в „Ева Луна“ и ми хрумнаха други истории. В едно паметно задръстване, където прекарах заклещена в колата няколко часа на горещина като от разтопено олово, написах на един дъх „Две думи“ на гърба на чековете си — нещо като алегория на омайващата мощ на повествованието и езика, която не след дълго ми послужи за основа на сборник разкази. Въпреки че за пръв път се чувствах сигурна в необикновения занаят на писането — с двете си предишни книги имах чувството, че поради катастрофа съм се приземила в лепкаво тресавище, „Ева Луна“ се пишеше сама, почти против волята ми. Нямах контрол над тази безумна история, не подозирах накъде вървя, нито как ще я завърша; в един момент бях на път да убия всички герои в ожесточена престрелка, за да се измъкна от затруднението и да се освободя от тях. На всичко отгоре на средата на пътя се оказах без главен мъжки персонаж. Бях планирала всичко, за да могат Ева Луна и Уберто Наранхо — две клети деца сирачета, оцеляващи на улицата и израствайки в успоредни пътеки, да се влюбят един в друг. Към средата на книгата очакваната среща се получи, но когато се прегърнаха, стана ясно, че той се интересува единствено от революционната си дейност и е доста непохватен любовник; Ева заслужаваше повече, тя сама ми го съобщи и нямаше начин да я убедя в противното. Попаднах в задънена улица с героиня, чакаща отегчено, докато седнал до леглото, героят смазваше пушката си. По онова време трябваше да замина за Германия на турне за представяне на книгите ми. Кацнах във Франкфурт и оттам обиколих страната с кола и с припрян шофьор, който летеше по заледените пътища със самоубийствена скорост. Една вечер в един северен град след беседата към мен приближи някакъв мъж и ме покани да изпием по една бира, защото имал да ми разказва някаква история, според собствените му думи. Докато навън валеше, ние седнахме в малко бистро, където едва можехме да различим лицата си в тъмнината и цигарения дим, и непознатият ми разкри своето минало. Баща му бил офицер от нацистката армия, безсърдечен мъж, който малтретирал жена си и децата си, на когото войната дала възможност да разгърне най-животинските си инстинкти. Разказа ми за по-малката си, бавноразвиваща се сестра и за това как бащата, проникнат от расово високомерие, никога не я приел и принудил да живее на четири крака в мълчание под една маса, покрита с бяла покривка, за да не я вижда. Отбелязах си на салфетка всичко това и още много истории, които непознатият ми поднесе в дар през онази вечер. Преди да се разделим, го попитах дали мога да използвам този материал, а той отвърна, че точно затова ми го бил разказал. Когато се върнах в Каракас, пренесох съдържанието от салфетката на компютъра и пред мен се извиси в цял ръст Ролф Карле — австрийски фотограф, който се превърна в главен герой на романа и зае мястото на Уберто Наранхо в сърцето на Ева Луна.

В една топла юнска утрин в Каракас, от онези, в които бурята по хълмовете отрано започва да се надига, Майкъл слезе в кабинета ми в мазето и ми донесе пощата, докато аз се лутах, изгубена в амазонската джунгла с Ева Луна, Ролф Карле и техните сподвижници в приключението. Когато чух вратата, вдигнах поглед и съзрях непозната фигура да прекосява голото пространство на помещението — висок и слаб мъж с посивяла брада и очила, с отпуснати рамене и плътен ореол от крехкост и меланхолия. Трябваха ми няколко секунди, докато разпозная съпруга си, и тогава разбрах колко много сме се отчуждили; потърсих в паметта си жаравата от самоуверената ни любов, когато бяхме двайсетгодишни, ала не можах да открия дори пепел — единствено тежестта на незадоволени очаквания и досада. Провидя ми се едно безплодно бъдеще, когато ден след ден щях да остарявам до този мъж, към когото вече не изпитвах нито възхищение, нито желание, и усетих от дъното на съществото ми да се надига разбунтувай рев. В този момент думите, премълчавани години наред с желязна дисциплина, излязоха от устата ми с глас, който едва познах като свой.