Исабел Алиенде - Паула

Самолетът ми за Каракас излиташе много рано, беше още тъмно, когато будилникът ни събуди. Докато аз се къпех, замаяна от умора и от незабравими впечатления, Уили приготви много силно кафе, което успя да ме върне към действителността. Сбогувах се с тази стая, която за няколко часа се беше превърнала в храм, със странното усещане, че скоро отново щях да я видя. На път към летището, когато започна да се развиделява, Уили ми намекна с необяснима срамежливост, че ме харесва.

— Това не значи кой знае какво. Нужно ми е да зная дали случилото се нощес е плод на объркания ми ум или наистина ме обичаш и има ангажимент помежду ни.

Учудването му беше толкова голямо, че се наложи да се отклони от магистралата и да спре колата; аз не знаех, че думата ангажимент никога не се споменава пред американец ерген.

— Едва се познаваме и ти живееш на друг континент!

— Разстоянието ли те притеснява?

— През декември ще дойда да те видя във Венецуела и тогава ще говорим.

— Сега е октомври, до декември може и да не съм жива.

— Болна ли си?

— Не, но човек никога не знае… Виж, Уили, не съм на възраст, на която мога да чакам. Кажи ми отсега дали сме в състояние да дадем шанс на тази любов или е по-добре да забравим.

Пребледнял, той отново запали двигателя и изминахме остатъка от пътя в мълчание. На раздяла ме целуна предпазливо и ми повтори, че ще дойде да ме види през отпуската в края на годината. Щом излетя самолетът, аз се опитах наистина да го забравя, но очевидно не успях, защото едва слязла в Каракас, Николас разбра.

— Какво става с теб, мамо? Изглеждаш странно.

— Съсипана съм от умора, момчето ми, от два месеца съм на път, трябва да си почина, да се преоблека и да се подстрижа.

— Струва ми се, че има още нещо.

— Може би съм влюбена…

— На твоята възраст? В кого? — шумно се разсмя той.

Не бях сигурна в презимето на Уили, но имах телефонния му номер и адреса и следвайки съвета на моя син, който беше на мнение, че трябва да прекарам една седмица в Калифорния, за да си избия този янки от главата, по куриер му изпратих договор от две колони — едната уточняваше моите изисквания, а другата — това, което бях готова да дам в една връзка между нас. Първата колона беше доста по-дълга от втората и включваше основни елементи като вярност, тъй като опитът ми е показал, че изневярата руши любовта и силно изморява, и други интересни неща, като това, че си запазвах правото да обзаведа дома ни по мой вкус. Договорът се основаваше на добронамереността: никой от двама ни не биваше съзнателно да върши неща, които биха могли да наранят другия, а ако това се случеше, щеше да е погрешка, а не от зла воля. На Уили това толкова му хареса, че забрави предпазливостта си на адвокат, подписа документа с намерението да влезе в тон с шегата и ми го върна. Тогава сложих някои дрехи в една чанта заедно с талисманите, които винаги нося със себе си, и помолих сина си да ме закара до летището. „Скоро ще се видим, мамо, след няколко дни ще се върнеш с подвита опашка“, сбогува се шеговито той. От Вирджиния, където следваше магистратура, Паула изрази по телефона съмненията си относно това приключение.

— Познавам те, старушо, ще се оплетеш като в кълчища. За една седмица надали ще се сбогуваш с илюзиите си, както смята Николас. Щом отиваш при този мъж, то е, защото си готова да останеш при него; помисли си добре — сториш ли го — загубена си, понеже ще трябва да се нагърбиш с всичките му проблеми — ми каза тя, ала вече беше късно за разумни предупреждения.

Началото беше истински кошмар. Дотогава бях гледала на Съединените щати като на личен враг заради разрушителната им външна политика по отношение на Латинска Америка и участието им във военния преврат в Чили. Сега ми се налагаше да живея в тази империалистическа държава, да я избродя от край до край, за да разбера сложността й, да я опозная и да я обикна. През последните повече от двайсет години не бях упражнявала английския си, едва разчитах менюто в ресторантите, не разбирах новините по телевизията, нито злободневните теми, а още по-малко — езика на синовете на Уили. При първото ни ходене на кино, когато в тъмнината се озовах до един любовник с карирана риза и каубойски ботуши, крепящ на коленете си голям пакет с пуканки и един литър газирана вода, докато на екрана някакъв безумец мачкаше гърдите на момиче с щипки за лед, реших, че съм на предела на моята издръжливост. Същата вечер говорих с Паула, както често правех. Вместо да ми припомни предупреждението си, тя ми заговори за дълбоките чувства, които ме бяха свързали с Уили от самото начало, и ме посъветва да не разпилявам силите си в дреболии, а да се концентрирам върху истинските проблеми. Наистина, съществуваха много по-сериозни проблеми, отколкото каубойските ботуши и пакета с пуканки, като се започне от странните персонажи, които нахлуваха в дома ни, и се завърши с адаптирането ми към стила и ритъма на Уили, който от осем години живееше като ерген и най-малко от всичко на света желаеше да има властна жена, която да управлява съдбата му. Започнах със закупуването на нови чаршафи и изгорих неговите на клада в двора — символична церемония, имаща за цел да закрепи в съзнанието му идеята за моногамия. „Какво прави тази жена?“, попита Джейсън полузадушен от пушека. „Не се притеснявай, сигурно е някакъв обичай на туземците от нейната страна“, успокои го Харли. Веднага се захванах да изчистя и подредя къщата и вложих такъв плам, че по невнимание всичките инструменти отидоха на боклука. Уили едва не изригна като истински вулкан, ала си спомни основната клауза от нашия договор — не ставаше дума за злонамереност от моя страна, а за грешка. Метлата отнесе старите коледни украшения, колекциите от кристални фигурки и снимките на дългокраки любовници заедно с четири кашона пистолети, картечници, базуки и оръдия на Харли, които бяха заменени с книги и възпитателни играчки. Агонизиращите рибки заминаха в канала, а мишките от клетката пуснах на свобода. Така или иначе, тези животни водеха окаяно съществуване, чиято единствена цел беше взаимно да си дъвчат опашките. Обясних на детето, че клетите гризачи ще си намерят по-достойни занимания в градините на съседите, ала три дни по-късно усетихме леко драскане по вратата и когато я отворихме, видяхме една от мишките с изтърбушен корем да ни гледа с трескав поглед, сякаш молейки да влезе с агонизиращи хрипове. Уили вдигна мишката в ръцете си и през следващите седмици тя спа при нас в стаята и я лекувахме с компреси за раните и с антибиотици, докато здравето й накрая не се възстанови. При вида на толкова промени, българинът офейка в търсене на по-стабилен дом, а след като открадна колата на баща си, големият син също се омете с гаджето си. На Джейсън, който последната година бе почивал денем и купонясвал нощем, не му остана нищо друго, освен да стане рано, да се изкъпе, да подреди стаята и неохотно да отиде на училище. Единствено Харли прие присъствието ми и понесе новите правила с готовност, защото за пръв път се чувстваше сигурен и не беше сам; беше толкова доволен, че с времето прости мистериозното изчезване на талисманите си и на своя боен арсенал. Дотогава той не познаваше ограничения в нищо, държеше се като малък дивак, способен в бунтарски пристъп да счупи стъклата с юмруци. Празнината в сърцето му беше толкова бездънна, че в замяна на достатъчно обич и ведра веселост, с които да я запълни, бе готов да приеме чуждоземната си втора майка, пристигнала, за да разбърка всичко в дома му и да обсеби голяма част от вниманието на баща му към него. Четирите години опит в гимназията в Каракас, където се бях занимавала с трудни деца, не свършиха особена работа при Харли — неговите проблеми не бяха по силите и на най-опитните експерти, а неуморността, с която досаждаше, можеше да изкара от релси и най-търпеливия, но за щастие и двамата изпитвахме един към друг дяволита симпатия, наподобяваща в голяма степен обич, и тя ни помогна да се понасяме един друг.