Исабел Алиенде - Паула

— Не съм длъжен да те обичам — ми каза с предизвикателна гримаса една седмица след нашето запознанство, когато беше схванал, че никак няма да му е лесно да се отърве от мен.

— Аз — също. Можем да направим усилие и да опитаме да се обикнем, или пък чисто и просто да се държим възпитано един към друг. Какво предпочиташ?

— Да пробваме да се обичаме.

— Добре, а ако не се получи, уважението си остава.

Момчето удържа на думата си. Години наред с несломимо упорство подлагаше нервите ми на изпитание, но също идваше в леглото ми, за да четем приказки, посвещаваше ми най-хубавите си рисунки и дори в най-бурните си нервни изблици не забрави нашия пакт за взаимно уважение. Влезе в живота ми като още едно дете, както и Джейсън. Сега и двамата са истински мъжаги: единият е студент, а другият завършва училище, след като преодоля травмите от детството си; продължаваме да се караме да изхвърлят боклука и да си оправят леглата, но сме добри приятели и със смях си спомняме за паметните стълкновения от миналото. Понякога страхът ме караше да се чувствам победена още преди да сме се опълчили един срещу друг, друг път се чувствах толкова изморена, че търсех поводи да не се прибирам вкъщи. В тези моменти си спомнях думите на чичо Рамон: „Помни, че другите се страхуват повече от теб“, и отново запрягах колата. Изгубих всички битки с тях, но като по чудо спечелих войната.

Още не се бях установила, когато ми предложиха договор от Калифорнийския университет за преподаване на писателски умения на група младежи, които мечтаеха да станат писатели. Как може да се преподава разказването на някаква история? Паула ми даде решението по телефона — „кажи им да напишат лоша книга, това е лесно, всеки може да го стори“, ме посъветва тя иронично. Така и направихме. Всеки един от групата забрави тайната си суета, която го тласкаше да напише най-великия американски роман и с въодушевление започна да пише без страх. В процеса на работа прекроявахме, преправяхме, поправяхме и изглаждахме: след много спорове и смях, те завършиха проектите си, а една от творбите малко след това бе публикувана с шумен успех от голямо издателство в Ню Йорк. Оттогава, обземат ли ме съмнения, си повтарям, че ще напиша лоша книга, и тогава паниката си тръгва. Преместих една маса в стаята на Уили и там, седнала до прозореца, пишех на тефтер с линии, също такъв, какъвто ползвам сега, за да запечатам спомените си. През свободното от лекции, от ученически домашни, от пътуване до университета Бъркли, от домакинска работа и от проблемите с Харли време написах почти неусетно през тази година на напрегнат живот в Съединените щати няколко разказа с карибски привкус, които не след дълго бяха отпечатани под заглавието „Приказки на Ева Луна“. Това бяха дарове, изпратени от друго измерение. Получих всеки един от тях завършен като прекрасна ябълка от първия до последния ред по същия начин, както ми бе нашепнат „Две думи“ по време на задръстване на една магистрала в Каракас. Романът е дълготрайно начинание, в него имат първостепенно значение издръжливостта и дисциплината, то е като да бродираш сложен многоцветен гоблен; работи се от опаката страна с търпение, бод по бод, вглеждайки се и в най-малката подробност, за да не се виждат възлите, следвайки неясен рисунък, който може да се оцени едва накрая, след като везмото е приключено и гобленът се обръща от лицевата страна, за да се види завършената картина. С малко повече късмет цялостното очарование прикрива дефектите и несполуките при изпълнението. В замяна на това, при разказа всичко се вижда, нищо не трябва да липсва, нито да е в излишък, авторът разполага с точно определено пространство и с малко време; ако се правят много поправки, се изгубва полъхът чист въздух, необходим на читателя, за да полети. То е като да изстреляш стрела — необходими са усетът, опитът и точността на добър стрелец, нужна е сила, за да стреляш; око — за да премериш разстоянието и скоростта; късмет — за да улучиш право в целта. Романът се пише с много труд, а разказът — с вдъхновение; за мен това е жанр труден колкото и поезията; не мисля, че отново ще се върна към него, освен ако, както тези „Приказки на Ева Луна“, не ми бъде дарен от небесата. За пореден път се убедих, че времето насаме с писането е за мен вълшебно, то е магически час, единственото ми спасение, когато всичко край мен заплашва да се сгромоляса.

Последният разказ от сборника „Сътворени сме от кал“ се основава на трагедия, разиграла се в Колумбия през 1985 година, когато зловещото изригване на вулкана Невадо дел Руис търкаля лавина от разтопен сняг по склона и погребва цяло село. Хиляди души биват убити, но светът си спомня за това бедствие преди всичко чрез Омайра Санчес, тринайсетгодишно момиче, което става жертва на размекнатия сняг. В продължение на три дни тя агонизира ужасяващо бавно пред фотографи, журналисти и телевизионни оператори, които пристигат с хеликоптери. Оттогава очите й от екрана мъчително се запечатаха в сърцето ми. Още държа снимката й на бюрото си и многократно съм я съзерцавала, мъчейки се да прозра значението на нейното мъченичество. Три години по-късно в Калифорния се опитах да разкажа историята — правех го като някакво заклинание, за да прогоня кошмара; исках да опиша страданието на това клето, погребано живо в снега момиче, но колкото повече напредвах, осъзнавах, че не това е същината на разказа. Обърнах го, за да видя дали не мога да разкажа фактите чрез чувствата на мъжа, който е до момичето през трите дни; когато завърших и тази версия, разбрах, че и сега не съм предала правилното значение. Истинската история е историята на една жена — и тази жена съм аз — която наблюдава на екрана мъжа, помагащ на момичето. Разказът е за моите чувства и за неизбежните промени, които претърпявам, ставайки свидетел на агонията на това дете. След като бе публикувана в сборник от разкази, реших, че съм свършила с историята за Омайра, но скоро си дадох сметка, че не е така, тя е настойчив ангел, който няма да ми позволи да го забравя. Когато Паула изпадна в кома и я видях като затворничка в леглото си, безжизнена, умираща бавно пред безпомощните погледи на всички ни, образът на Омайра Санчес изникна в паметта ми. Дъщеря ми попадна в плен на собственото си тяло по същия начин, както онова момиче в калта. Чак тогава проумях защо толкова години бях живяла с мисълта за нея и най-сетне разгадах посланието на изразителните й черни очи — търпение, смелост, примирение, достойнство пред смъртта. Когато напиша нещо, страхувам се, че може да се сбъдне, когато обичам прекалено много някого, боя се да не го загубя; въпреки това не мога да престана да пиша, нито да обичам…