Исабел Алиенде - Паула

„Събуди се, плачеш насън!“ Чувам гласа на У или, който идва от много далеч, и се потапям още повече в тъмнината, за да не изчезне Паула, защото това е може би нейното последно посещение, може би никога вече не ще чуя нейния глас. „Събуди се, събуди се, това е кошмар…“, ме разтърсва мъжът ми. „Почакай! Искам да дойда с теб!“ извиквам, а той пали лампата и понечва да ме вземе в ръцете си, но аз рязко го отблъсвам, защото от вратата Паула ми се усмихва и ми маха с ръка за сбогом, а сетне се отдалечава по коридора с бялата, понесла я като на криле, нощница, и с боси, едва докосващи пода, крака. До леглото ми остават пантофките й от заешка кожа.

Пристигна Хуан, който ще остане две седмици, за да вземе участие в семинар по теология. Беше много зает в обсъждания за Божието провидение, но намери начин да прекара много часове заедно с мен и Паула. Откакто изостави марксистките си убеждения, за да се отдаде на божествените науки, нещо, което не смогвам да определя, се промени в неговия вид — главата му леко се наклони на една страна, движенията му станаха бавни, погледът — по-състрадателен, речникът — по-подбран и вече не завършва всяка фраза с неприлична дума както преди. Възнамерявам през тези дни да пропъдя този смирен вид у него — не бих понесла религията да потисне чувството му за хумор. Брат ми се самоокачествява в ролята си на пастор като управител на страданието; дните му минават в старание да утеши и да помогне на отчаяните, да разпредели оскъдните средства на разположение между умиращи, дрогирани, проститутки, изоставени деца и други клетници от необятния Двор на чудесата 27 27 По името на творба на испанския писател Рамон Мария дел Валие-Инклан (1866–1936). — Б.пр. , който представлява човечеството; сърцето му едва побира толкова мъка. Тъй като живее в най-консервативния район на Съединените щати, Калифорния му се струва земя на чудаци. Случи му се да наблюдава шествие на хомосексуалисти, пищен карнавал в чест на бога Дионисий, а в Бъркли присъства на трескави демонстрации за и против аборта, на политически свади в университетския град и на изява на улични проповедници, гръмогласно разпространяващи учението си сред просяци и остарели хипита — последен отзвук от шейсетте години, накичени с манистени огърлици и с нарисувани по бузите цветя. Хуан ужасен разбра, че на семинара предлагат курс по теология на Улауп и друг на тема „Как да си изкарваме прехраната, поругавайки Библията“. При всяко посещение на скъпия ми брат оплакваме съдбата на Паула скрити в най-затънтения ъгъл на къщата, за да не ни види никой, но освен това се и смеем както на младини, когато откривахме света и се смятахме за непобедими. С него мога да споделям най-съкровените си тайни. Изслушвам съветите му, докато разбърквам тенджерата на печката, за да го нагостя с нови вегетариански гозби, ала напразно, защото той едва бодва няколко парченца — изхранва се с идеи и с книги. Прекарва дълги часове насаме с Паула и мисля, че се моли до нея. Вече не се обзалага, че ще оздравее, казва, че духът й се усеща като много силно присъствие в дома, че разтваря пред нас духовни пътища и помита дребнавостите в нашия живот, оставяйки само същественото. В инвалидната си количка, с изпразнен поглед, неподвижна и бледа, тя е като ангел, който открехва пред нас божествените двери, за да надникнем в необятното небесно царство.

— Паула се прощава със света. Изтощена е, Хуан.

— Какво мислиш да правиш?

— Бих й помогнала да умре, ако знаех как.

— Не си и помисляй! Вината ще тегне над теб до края на дните ти.

— Чувствам се по-виновна, задето я оставям така да се мъчи… Какво ще стане, ако умра преди нея? Представи си, че не издържа, кой ще я гледа тогава?

— Този миг не е настъпил. Нищо не печелиш, като предварително мислиш за това. Животът и смъртта следват своя ход. Бог не ни изпраща страдания без сила, за да ги понесем.

— Четеш ми проповед като свещеник, Хуан…

— Паула не ти принадлежи. Не трябва изкуствено да удължаваш живота й, но и не можеш да го съкратиш.

— Къде е границата на изкуственото удължаване? Видя ли долу болницата, която сме оборудвали? Контролирам всяка функция на нейното тяло, измервам дори капките вода, които поема; на масата има цяла дузина флакони и спринцовки. Ако не я храня през тръбата в стомаха й, ще умре от глад за една седмица, защото дори не може да гълта.

— Имаш ли сили да й спреш храната?

— Не, никога, ала ако знаех как безболезнено да ускоря смъртта й, мисля, че бих го сторила. Ако аз не направя това, рано или късно ще се наложи Николас да се заеме, а не е справедливо той да поема такава отговорност. Имам шепа сънотворни лекарства, които пазя от няколко месеца, но не знам дали са достатъчни.