Исабел Алиенде - Паула

— Ах, сестрице, нима е възможно такова страдание?

— Не зная. Ако можех да й дам своя живот и да умра вместо нея! Чувствам се изгубена, не зная коя съм, опитвам се да си спомня коя бях преди, ала откривам само костюми, маски, проекции, замъглени образи на жена, която не успявам да разпозная. Дали съм феминистката, която исках да бъда, или съм онази леконравна девойка, която се появи по телевизията с щраусово перо отзад? Майката орлица, невярната съпруга, храбрата авантюристка или пък страхлива жена? Аз ли укривах преследвани от хунтата, или пък съм онази, която избяга, защото не можа да понесе страха? Прекалено много противоречия…

— Ти си всичко това, но също и самурай, който се бори срещу смъртта.

— Борех се, Хуан. Вече съм победена.

Тежки времена, изминаха седмици на такава тревога, че не искам да виждам никого, едва говоря, едва се храня и спя, пиша в продължение на безкрайни часове. Продължавам да слабея. Досега бях толкова заета да се боря срещу болестта, че успявах да се самозалъгвам и да си представям, че съм способна да спечеля тази титанична битка, ала вече зная, че Паула си отива, стремежите ми са абсурдни, тя е изчерпана, повтаря ми го в моите сънища нощем, на събуждане сутрин, дори когато отивам да се поразходя в гората, бризът довява думите й. Привидно всичко си е същото с изключение на тези спешни послания; гласът й, молещ за помощ, става все по-слаб и по-слаб. Не само аз го чувам — жените, които се грижат за нея, също започват да си взимат сбогом. Масажистката реши, че няма смисъл сеансите да продължават, защото, както тя самата казва, момичето, така или иначе, не се повлиява. Физиотерапевтът се обади, пелтечещ по телефона, оплете се в извинения и накрая призна, че това неизлечимо заболяване изсмуква енергията му. Дойде и зъболекарката — млада жена на възрастта на Паула със същите дълги коси и плътни вежди като нея — толкова си приличат, че биха могли да минат за сестри. На всеки петнайсет дни й почиства зъбите много внимателно, за да не я измъчва, сетне си тръгва набързо, без да ме погледне, опитвайки се да скрие разстроеното си лице. Отказва да приеме пари, досега не съм намерила начин да я накарам да ми даде сметката. Работим двете заедно, защото Паула се вцепенява, когато някой докосне лицето й — само аз мога да й отворя устата и да й измия зъбите. Този път видях, че жената е притеснена — колкото и да се старая в ежедневната хигиена, явили са се проблеми с венците. Доктор Шима се отбива често тук на връщане от работа и ми предава послания от пръчиците И Чинг. Заставаме до леглото и разговаряме за душата и за това как да приемем смъртта. „Когато тя ни напусне, в мен ще се отвори голяма празнина, свикнах с Паула, тя е изключително важна в живота ми“, казва той. Доктор Форестър също изглежда обезпокоена — след последния преглед дълго мълча, обмисляйки диагнозата, и накрая каза, че от клинична гледна точка почти няма промяна, но въпреки това Паула изглежда все по-далечна, спи прекалено много, погледът й е стъклен, вече не се стряска от шумове, мозъчната й функция е намаляла. При все това се е разхубавила — китките и глезените й са станали по-изящни, шията — по-дълга; по бледите бузи драматично се открояват дългите й черни мигли; лицето й има ангелско изражение, сякаш най-сетне е изкупила съмненията и е намерила Божествения извор, който така усърдно търсеше. Колко е различна от мен! Не съзирам нищо мое в нея. Нито пък нещо от майка ми или от баба, с изключение на големите тъмни и някак меланхолични очи. Коя е дъщеря ми? Какво случайно съчетание на хромозоми, плаващи от едно поколение в друго в най-потайните пространства на кръвта и надеждата, е дало облик на тази жена?

Николас и Селия са край нас, прекарваме заедно голяма част от деня в стаята на Паула, която сега е затворена. През лятото къпехме децата на терасата в един надуваем басейн, където плаваха мъртви дългокраки птици и парчета омекнали бисквити, а в това време болната си почиваше на сянка; ала сега, когато лятото премина и започва зимата, се прибрахме вътре вкъщи и се настанихме в нейната стая. Селия е мой безусловен съюзник — великодушна и твърда, от няколко месеца тя изпълнява функциите на моя секретарка; нямам настроение да върша работата си и без нея сигурно щях вече да съм смазана под планина от книжа. Неизменно носи децата на ръце или пък отстрани на хълбоците си, блузата й е разкопчана, готова да накърми Андреа. Моята внучка винаги е щастлива, играе си сама и заспива, изтегната на пода, като смуче крайче от пелената си; толкова е тиха, че забравяме къде сме я оставили и по невнимание току-виж сме я стъпкали. Щом свикна с мъката, ще подхвана задълженията си на баба: ще измислям приказки за внуците си, ще пека бисквити, ще изработвам кукли и ярки костюми и с тях ще напълня сандъка за театрални аксесоари. Липсва ми Грани, ако беше жива, щеше да е около осемдесетгодишна чудата и леко чалната старица с почти окапала коса, но с непокътната дарба да отглежда правнуци.