Исабел Алиенде - Паула

— Сънувах, че Паула се изкачва по дълга телескопична стълба и щом стигна горе, се хвърли, без аз да мога да я задържа, потапяйки ме в отчаяние. После я видях мъртва на една маса и там тя остана непроменена дълго време, а животът за мен продължаваше да тече. Малко по малко започна да слабее и да й пада косата; изведнъж се изправи и понечи да ми каже нещо, но аз я прекъснах, укорявайки я, че ме е изоставила. Тя отново заспа на масата; променяше се все повече и повече, но не умираше напълно. Накрая си дадох сметка, че единственият начин да й помогна, бе да разруша тялото й, взех я в ръце и я положих в огъня. Тя се превърна в пепел, която аз с шепи разпръснах в една градина. Духът й се появи след това, за да си вземе сбогом със семейството, накрая дойде и при мен, каза, че ме обича, и веднага след това започна да изчезва…

— Остави я да си тръгне, Ернесто — помолих го аз.

— Щом ти можеш да се разделиш с нея, аз също ще мога — каза той.

Тогава се замислих, че от незапомнени времена жените са губели децата си — това е най-древната и най-неизбежна болка на човечеството. Не съм единствена, почти всички майки минават през това изпитание; сърцето им се къса, но те продължават да живеят, защото трябва да закрилят и обичат оставащите. Само една привилегирована група жени в последно време и в развитите държави, където здравеопазването е достъпно за онези, които могат да си платят, могат да са уверени, че всичките им деца ще стигнат зряла възраст. Смъртта непрекъснато дебне. С Ернесто отидохме в стаята на Паула, затворихме вратата и насаме импровизирахме кратък ритуал за прощаване. Казахме й колко много я обичаме, припомнихме си прекрасните години, изживени заедно, и я уверихме, че завинаги ще остане в нашата памет. Обещахме й, че ще бъдем с нея до сетния й миг на този свят и че отново ще се срещнем в отвъдното, защото всъщност не съществува раздяла. „Умри, любима“, помоли я Ернесто, коленичил до леглото. „Умри, дъще“, добавих мълком аз, защото от гърлото ми не излезе глас.

Уили твърди, че говоря и вървя, спейки, но не е така. Нощем бродя боса и мълчалива из къщата, за да не смущавам духовете и скунксовете, които тайно идват, за да изядат храната на котката. Понякога се озоваваме лице в лице и те повдигат красивите си раирани опашки, подобно на космати пауни, и ме зяпват с разтреперани муцунки, но сигурно са свикнали с присъствието ми, защото досега не са пуснали зловонната си струя из къщата, а само в мазето. Не съм сомнамбул, просто съм измъчена. „Вземи си хапче и се опитай да си отдъхнеш за няколко часа, моли ме Уили изтощен, трябва да отидеш на психиатър, обсебена си, от толкова мисли за Паула започват да ти се привиждат неща.“ Повтаря ми, че дъщеря ми не идва в нашата стая нощем, че това не е възможно, тя не може да се движи, това са само кошмари като толкова други, които ми се струват по-истински от действителността. Кой знае… Може пък да съществуват други пътища за духовно общуване, не само сънищата, и в своята ужасна безпомощност Паула да е открила начин да ми говори. Сетивата ми са се изострили и забелязвам невидимото, но не съм луда. Доктор Шима ме разбира, твърди, че Паула го напътства. Вече свърши тримесечният срок и изчезнаха психолечителите, хипнотизаторите, ясновидците, медиумите, сега само доктор Форестър и доктор Шима се грижат за нея. Понякога той медитира няколко минути край леглото й, друг път задълбочено я преглежда, поставя й игли, за да облекчи костите й, дава й китайски лекарства, след това сяда с мен на чаша чай и говорим без преструвки, защото никой не ни чува. Осмелих се да му разкажа, че Паула идва нощем, и това не го учуди, каза ми, че на него също му говори.

— Как ви говори, докторе?

— Сутрин ме събужда гласът й.

— Как знаете, че това е нейният глас? Никога не сте го чували…

— Понякога я виждам ясно. Посочва ми болезнените места, казва ми да сменя лекарството, моли ме да помогна на майка й в това изпитание, знае колко много страдате. Паула е много изморена и иска да си върви, но тя е силна по природа и може още дълго да живее.

— Колко дълго, доктор Шима?

Извади от вълшебното си куфарче кадифена торбичка с пръчици И Чинг 26 26 Книга на промените: хилядолетен китайски метод, използван традиционно с философски и гадателски цели. — Б.пр. , вглъби се в тайна молитва, удари ги няколко пъти и ги хвърли на масата.

— Седем…

— Седем години?

— Или месеци, или седмици, не зная. И Чинг не уточнява…

Преди да си тръгне, ми даде мистериозни треви, смята, че тревожността срива защитата на организма и на ума и че съществува пряка връзка между рака и тъгата. Доктор Форестър също ми предписа нещо против депресията — прибрала съм флакона в панерчето с писма от мама, скрито заедно със сънотворните таблетки, защото реших да не постигам облекчение с лекарства — трябва да измина този път с кървящо сърце. Картините от раждането на Селия често изникват пред очите ми, виждам я запотена, разкъсвана от усилие, хапеща устните си стъпка по стъпка през дългото изпитание, без успокоителни, ведра и в съзнание, помагаща на дъщеря си да се роди. Виждам я в сетното й усилие, разтворена като рана, когато се показва главата на Андреа, чувам тържествуващия й вик и риданието на Николас, отново долавям всеобщото щастие в свещения покой на стаята, в която сега спи Паула. Може би странната болест на дъщеря ми е като това раждане — трябва да стисна зъби и да устоя храбро, знаейки, че мъчението няма да трае вечно, някой ден ще свърши. Как? Единствено чрез смъртта… Дано на У или му стигне търпението да ме чака, пътеката може да е много дълга, може да продължи седем години, според И Чинг; трудно е да се запази здрава любовта при тези условия, всичко се е съюзило срещу нашата близост, бродя с изтощено тяло и отсъстваща душа. Уили не знае как да ми помогне, а и аз не зная какво да поискам от него; не се осмелява да се доближи прекалено много от страх да не ме притесни, а същевременно не иска да ме оставя сама; според прагматичното му мислене най-подходящо би било да настаним Паула в болница и да се опитаме да продължим да живеем нашия живот, но не споменава тази алтернатива пред мен, защото знае, че тя непоправимо би ни разделила. „Бих искал да снема този товар от плещите ти и да го понеса на моите, нали са по-големи“, ми казва отчаяно, но той самият достатъчно е теглил. Дъщеря ми бавно отпада в ръцете ми, а неговата се самоубива с наркотици в най-долнопробните квартали от другата страна на залива; може да умре преди моята от свръхдоза, прободена с нож или от спин. Големият му син се скита като просяк по улиците, отдаден на дребни кражби и непочтена търговия. Звънне ли нощем телефонът, Уили скача от леглото със спотаено предчувствие, че трупът на дъщеря му лежи в някоя канавка край пристанището, или че гласът на някой полицай ще го уведоми за поредното престъпление, извършено от сина му. Сенките от миналото непрекъснато го дебнат и притискат толкова често, че вече и най-лошите вести не могат да го прекършат — свлича се на колене, ала на другата сутрин отново се изправя. Често се питам как се озовах сред тази мелодрама. Майка ми го отдава на вкуса ми към кръвожадни истории, смята, че точно с това Уили ме привлича така силно; друга жена на мое място би побягнала яко дим при вида на такава несрета. Когато се запознахме, той не скри, че животът му е истински хаос, от самото начало разбрах, че децата му са престъпници, научих за дълговете и за обърканото му минало, но с неудържимата самонадеяност на току-що усетената любов реших, че никакви препятствия няма да са в състояние да ни победят.