Барбара Алистър - Удобно решение

Чувайки шум в преддверието, той се изправи.

— Сега се налага да ви пожелая приятен следобед. По всичко изглежда, че вече ме очакват за разходката.

Господин Мередит се загледа след него, смръщил вежди.

Децата се върнаха от разходката със зачервени бузи и в леко приповдигнато настроение, всички говореха едновременно.

— Учителят и гувернантката им, струва ми се, няма да бъдат много доволни, че си ги оставил да тичат на воля, Ричард — каза Луси, вслушвайки се какво разказваха децата на лакея, който им беше отворил вратата.

Разбира се, всичко това бе изречено с усмивка. Тя позволи на Джарвис да отнесе чантичката и шапчицата й.

— Поръчайте да поднесат чая в приемната. И попитайте баща ми дали би искал да се присъедини към нас — нареди тя на главния слуга. — Ще пиеш ли чай с нас или ще излизаш? — обърна се тя към съпруга си.

— Ще пия чай с вас — каза Ричард, наслаждавайки се на руменината, появила се на лицето й от слънцето. — Какви са плановете ти за вечеря?

— Отказах всякакви покани — въздъхна Луси.

— Винаги можеш да кажеш, че си променила плановете си — напомни й съпругът й, разчитайки погрешно въздишката й.

— Нямах такова намерение! — възкликна Луси. — Мисля, че заслужавам една спокойна вечер.

— Ние всички заслужаваме много повече спокойствие, на каквото досега нямахме възможност да се радваме — отговори Ричард.

После, опитвайки се да надвика децата си, додаде:

— Деца, ще пием чай в приемната. Измийте си ръцете и лицата и елате при нас.

Децата се втурнаха нагоре по стълбите.

— Моля, дръжте се както подобава на една дама и господа — подвикна той след тях.

Децата веднага се подчиниха и забавиха ход, но така беше само докато знаеха, че той може да ги вижда. Когато излязоха извън полезрението му, отново се затичаха. Разбира се, всичко се чуваше и Ричард се намръщи.

— Какво очаквате, господине? Те са си деца — каза съпругата му и го хвана под ръка.

Беше се почувствала освежена след разходката с децата — по някакъв начин тя я беше навела на мисълта за причините, заради които се беше омъжила.

— Да донеса ли пощата за вас тук, господине? — попита Джарвис, отваряйки им вратата на приемната.

Ричард кимна. Когато счупи печата на плика, който лежеше най-отгоре, и прочете няколкото думи на листа вътре, му се прииска да върне сякаш времето назад. Писмото гласеше:

Питайте съпругата си дали е намерила изчезналата й брошка. Следващия път може да липсва нещо, което няма да бъде толкова лесно да си върнете.

Ричард прочисти гърлото си и се опита да изрече името на жена си, но като че гласът му не излизаше. Опита отново.

— Луси?

Нещо в тона му я накара да вдигне глава и внимателно да се вгледа в очите му.

— Да?

— Да ти липсва някаква брошка?

— Как разбра? — попита тя смаяна.

— Откога е изчезнала?

Въпреки че не беше повишил тон, нещо в интонацията му й подсказа, че зад въпросите му се криеше нещо по-сериозно.

— Не съм сигурна. Не можах да я намеря тази сутрин. — Тя се намръщи. — Ричард, брошката не е ценна. Просто дреболия — подари ми я Едуард по случай първия ми Сезон.

Преди да могат да продължат разговора си, вратата се отвори и в приемната влезе господин Мередит. Усещайки притеснението им, той ги изгледа с любопитство. Най-накрая се усмихна на дъщеря си.

— Как мина разходката в парка? Къде са децата?

— Тук сме, дядо — извика Карълайн на прага.

И се покатери на коленете му. Очите на Луси се разшириха от изненада, тя знаеше колко болни са краката на баща й, и се спусна да я вдигне.

— Остави я, Луси — възпря я баща й. — Знаеш, че не трябва да мърдаш много, нали, сладка моя? — И се усмихна на Карълайн. — Момчетата могат да ни повозят.

Момиченцето се засмя, а момчетата веднага откликнаха на предложението. Макар килимчетата често да ги караха да се спират, децата не се умориха да бутат инвалидната количка.

Когато слугите поднесоха чая и Луси собственоръчно приготви чаша за всеки, тя ги повика около масичката. Благодарение на чистия въздух и насъбраното слънце по време на разходката, децата бяха огладнели толкова, че сега унищожиха почти цялото количество сладкиши и пасти, поднесени заедно с чая. Ричард, напротив, не хапна почти нищо. Когато отказа да опита и от любимата си лимонова пита, Луси наистина се разтревожи.

Щом като приключиха с чая и сладкишите, Ричард придружи децата до учебната зала. Но преди да ги остави на грижите на учителя им, той го извика настрана и тихо му каза: