Барбара Алистър - Удобно решение

— Все още можеш да промениш решението си — напомни Едуард Мередит на сестра си.

Беше застанал в преддверието на енорийската църква, вперил поглед към нея. Макар денят да беше топъл, вътре беше студено и явно личеше, че тя потреперва под тъмносиньото си вълнено палто, метнато върху бялата муселинова рокля. Той улови брадичката й и вдигна лицето й така, че да го вижда по-ясно изпод синята й шапчица.

— Татко не би те упрекнал.

— Но Ричард ще е в пълното си право да го направи. Мислех, че ти е приятел — каза Луси тихо, осъзнавайки, че макар прошепнати, всички изречени думи отекват сред каменните стени. Не искаше баща й да чуе и едно изречение от този спор. — И ако обществото разбере, че съм анулирала още една женитба, отново ще се превърна в тема за клюки в Лондон.

Тя вдигна очи към него, отметна леко глава назад и вдигна едната си вежда нагоре — не беше привърженик на чак такова спазване на приличие. Ако останалите бяха до тях, Едуард нямаше да има възможност отново да постави на обсъждане решението й.

— Два годежа в разстояние на осем години не са нещо необикновено. Освен това Ричард настоя да не обявяваме официално вашия годеж. И затова няма да се гневи, че си го изложила на присмех. Освен това той може да ми е приятел, но ти си ми сестра. Приятелството ни няма нищо общо с този спор.

Сестра му едва сдържа смеха си — толкова приличаше на баща им в този момент. Брат й за миг се вгледа право в очите й и продължи:

— Даже и Ричард, ако е в състояние все още да прояви повече разум, също би…

— Достатъчно. Започваме да се повтаряме. Дадох дума на Ричард. Да започваме. Сигурно всички вече се чудят какво става. — Луси се вгледа със сериозните си очи в Едуард. — Нямам намерение да променям решението си — завърши тя меко.

Нямаше и намерение повече да обсъжда каквото и да било по този въпрос. Лекичко го улови за ръката, той въздъхна и я поведе към вътрешността на църквата. Тъй като вниманието на Луси бе изцяло погълнато от него, тя се подхлъзна по изтърканата каменна настилка и ако не беше подкрепата на братовата й ръка, щеше да падне.

— Добре ли си — попита я той разтревожен.

Един мъж, стоящ също в преддверието на църквата, се извърна към тях, по позата му личеше, че е готов всеки миг да им се притече на помощ, но те продължиха по-спокойно пътя си.

— Добре съм — промълви тихо Луси, стараейки се по израза на лицето й да не проличи колко много я боли.

Криеше болката си и от най-близките си, така правеше и в течение на изминалите осем години. Първите няколко стъпки винаги й костваха много усилия, след това придвижването й се удаваше по-леко. Едуард Мередит забави крачка, знаейки, без да трябва да му се казва, че сестра му се нуждае от това забавяне. Хвърли й един бърз кос поглед, прииска му се да беше в негова власт да отмени това, което й се беше случило преди осем години.

Винаги обожавана от семейството си, тя се бе показала в превъзходна светлина в своя първи Сезон пред обществото. Беше сподиряна от погледите на всички приемливи за семейството им кандидати за женитба, както и на много от не чак толкова подходящите. Тя приемаше като нещо съвсем естествено отправяните й комплименти. За щастие чувството й за хумор я предпазваше да си вирне прекалено нагоре носа. Даже и когато усмихнатите й сини очи и тежката й къдрава кестенява коса вдъхновяваха много от младите мъже да им посветят поеми.

В края на Сезона тя вече бе получила няколко предложения. Когато реши да приеме предложението на граф Хавършам, цялото семейство бе на мнение, че те напълно си подхождат.

Щом като Сезонът свърши, цялото семейство се върна в имението, за да се подготви за сватбата. И тогава, само в течение на един ден, всичко се бе променило. По време на лов Луси бе прескочила с кобилата си ограда, но бе паднала от другата страна. Там някой бе натрупал камъни, вероятно за да довърши поправката й. Кобилата се приземи върху тях, подхлъзна се и падна върху нея — Луси нямаше възможност да се измъкне, защото кракът й се беше заплел в дамското седло.

За щастие един от ловците беше видял какво се е случило и почти веднага себе притекъл на помощ. Твърде късно за кобилата, не толкова късно за Луси, макар пораженията, които бе получила, да бяха такива, че дълго време никой не бе сигурен дали изобщо ще оживее.

В началото тя изобщо не си даваше сметка колко сериозно е пострадала — беше като замаяна. Когато се оправи дотолкова, че да започне да задава въпроси на лекуващия я лекар, отказа да му позволи да спести нещо в отговорите си. В обясненията му на последствията за нея се усещаше безнадеждност — точно от това се беше страхувала най-много. Макар че се беше постарала лекарят да не забележи колко я бяха поразили думите му, когато той излезе от стаята и я остави само със слугинята, сълзите й рукнаха като порой. След като първоначалният шок отмина и след известно време на размисъл, тя взе решение какво да предприеме по-нататък.