Барбара Алистър - Удобно решение

През по-голямата част от деня Луси беше заета да уточнява последните детайли за предстоящото празненство. Но намери и време да влезе в учебната зала и да обещае на децата, че ще могат да наблюдават пристигането на гостите от най-горната стълбищна площадка.

— И ще поръчам на готвачката да ви донесе от същите ястия като за гостите — обеща им с усмивка, припомняйки си колко вълнуващо беше за самата нея, когато като дете й позволяваха да наблюдава пристигането на гостите и после да опита от ястията, приготвени специално за тях.

— Ще дойдете ли с татко да ни видите, преди да дойдат гостите? — попита Карълайн почти с плач.

Робърт и Дейвид направиха гримаси, след като чуха въпроса й. Тя се извърна да ги погледне.

— Е, добре де, нали вчера пак трябваше да ходят на бал, а пък дойдоха?

— Ще се опитаме — отговори й Луси с усмивка, прикриваща болката при спомена за случилото се предната вечер. — Само дано гостите ни не започнат да пристигат по-рано.

— Дядо може да ги посрещне вместо вас — предложи Робърт. — Днес ми каза, че и той ще присъства на бала. Обаче как ще се изкачи по стълбите.

В този миг по-големият му брата го изгледа насмешливо.

— Чух, когато Джарвис каза на единия лакей да го пренесе — изрече Дейвид с такъв тон, сякаш очакваше Робърт да му възрази. — И да пренесе и инвалидната му количка.

— О! — успя само да възкликне по-малкото момче. После децата отново извърнаха погледи към Луси очаквателно. Тя им се усмихна, пожела им довиждане и си излезе.

Докато стигна стаята си, вече куцаше. Не обърна обаче внимание на болката и за пореден път провери дали всичко по предварително изготвения от нея списък от необходими за празненството неща е свършено. След това се протегна и за миг затвори очи.

— Сега да си взема вана — промърмори тя, чудейки се дали ще й остане време и за лека дрямка. Докато чакаше да донесат водата, още веднъж провери мислено всички детайли по празненството, с надежда нищо да не е пропуснала.

Когато вече се беше отказала да се надява, че ще успее да се приготви, преди да пристигнат гостите, в стаята влезе Ричард, облечен в черно и бяло — комбинация според най-последната мода. Той се усмихна, оценявайки балната й рокля в морскозелено, гарнирана с бродерии в златно. Това съчетание още по-добре подчертаваше белотата на кожата й. Беше сложила и перлите си.

— Мисля, че тези бижута ще подхождат повече на роклята ти — обяви той, докато й подаваше кутия с гривна, огърлица, обици и декоративен гребен от злато и диаманти.

Лекичко я улови за раменете и я обърна така, че да може да разкопчае пърлената й огърлица. Луси се загледа в бижутата, които държеше. После се опита да се извърне и да погледне Ричард в очите.

— Не се извръщай още — каза й той, докато се мъчеше да открие закопчалката.

Най-накрая откопча огърлицата и я подаде на Бети, която също беше в стаята.

— Подай ми огърлицата — каза на Луси, докато лекичко я галеше по врата и раменете.

Тя отвори уста и усети, че се задъхва. Извърна се и с устни докосна ръката му.

— Ричард, нямаше нужда — прошепна.

Той закопча огърлицата и извърна Луси с лице към себе си.

— Но аз исках да ти ги подаря — промълви той меко, вглеждайки се в очите й — толкова сини, като морето в слънчев ден.

Бети нервно потрепери. Ричард се отдръпна от Луси.

— А сега нека слугинята сложи гребена в косите ти — предложи той.

Без да каже и дума, Луси седна пред тоалетката. Макар да наблюдаваше какво прави Бети с косата й, тя не изпускаше от поглед и Ричард. Той й се усмихна и тя усети като че топли вълни преминаха през нея. Гледаше го като хипнотизирана. Ако бяха сами, вече щеше да е в прегръдките му и да е забравила напълно предстоящото празненство.

Когато Бети бе окончателно готова с прическата й, Луси се изправи и се огледа още веднъж в огледалото. После се извърна към Ричард и го погледна. Той пристъпи крачка към нея. Тя разтвори устни и ги облиза. Припомняйки си, че гостите всеки миг ще започнат да пристигат, той й подаде ръка. Тя въздъхна и сложи ръката си върху неговата.

Малко по-късно, застанала до баща си, Луси приветстваше гостите усмихната и очите й блестяха. Не беше от дълго време в Лондон, но лесно се беше вписала в обществото най-вече защото одумванията и клюките, които беше очаквала да чуе за себе си, просто не се бяха появили. Тя хвърли бърз поглед на съпруга си, който не се беше отделял от нея, откакто започнаха да прииждат гостите, и му се усмихна. Той отвърна на усмивката й с усмивка.