Барбара Алистър - Удобно решение

— Не харесвам Лондон — включи се Робърт начумерено. — Искам да си отидем вкъщи.

— Аз също. Кога ще си тръгваме? — попита Карълайн и отново започна да хленчи.

В този миг и Дейвид се обърна да ги погледне. На лицето му се изписа очакване.

Въпреки че първата му реакция беше да се върнат в Девъншир, Ричард много добре съзнаваше, че ако искаше веднъж завинаги да узнае кой заплашва семейството му, трябваше да доведе разследванията си докрай. И да остане в Лондон — поне за известно време. Въздъхна и каза:

— Ще трябва да останем известно време тук.

— Защо?

— Заради сватбата на вуйчо Едуард и Арабела — обясни важно Карълайн. — Днес влязох в балната зала и ги видях да…

— Той не ни е вуйчо — прекъсна я Дейвид.

— Какво? — попита Карълайн, извръщайки се към него.

— Той е ваш вуйчо след сватбата ни с Луси — прекъсна ги баща им със строг глас. — Както и Луси след сватбата ни ви е майка.

— Мащеха — прошепна Дейвид, но така, че да бъде чут.

После погледна към баща си, чудейки се дали той ще го накаже. Сигурен беше, че учителят им щеше да го накаже, ако го беше чул да говори така.

Не за първи път Ричард от своя страна се чудеше дали по-големият му син просто не го предизвиква. Макар да не му харесваше това качество на сина му, той съзнаваше, че в това отношение детето има изцяло неговия характер. Затова се опита да запази спокойствие, като си пое дълбоко дъх.

— Да, тя е твоя мащеха, по-скоро ти е втора майка, Дейвид. Мисля, че вече говорихме по този въпрос, когато ви съобщих, че ще се женя повторно.

Дейвид промърмори нещо под сурдинка. Ричард отново сдържа гнева си, напомняйки си, че синът му е едно дете, което вероятно не можеше да се справи с големите промени, настъпили в живота му. Дали не беше твърде мек с тях през изминалата година, запита се той. Но след нещастието те бяха потърсили обичта му и на него не му се беше искало да им даде какъвто и да било повод да се почувстват отблъснати, след като беше получил шанса да се сближи с тях.

Единствен син, чиято майка обичаше празненствата и светския живот, а баща му беше луд на тема спорт, той винаги беше копнял за голямо семейство. С тази мисъл се беше и женил, а след това беше открил, че жена му прекалено обича да е център на внимание сред обществото в провинцията, за да има време за собственото си семейство. Тя охотно го беше допускала до леглото си, а след това го беше ругала всеки път, като установеше, че е бременна, и го беше отпращала. След като се беше родила Карълайн, тя беше отказала веднъж завинаги да изпълнява съпружеските си задължения. По същото това време той беше започнал да пътува по поръчение на Министерството на външните работи. И по този начин не беше разбрал как са пораснали децата му. Сега съжаляваше за пропуснатите години от детството им.

Въздъхна. После се изправи и седна на стола, на който преди малко беше седяла Луси.

— Разкажете ми какво правихте днес — поде, опитвайки се да игнорира емоциите от последните няколко минути.

Отначало бавно, след това по-уверено и бързо Карълайн и Робърт възстановиха случилото се през деня. Даже и Дейвид се включи с едно-две изречения, когато окончателно осъзна, че баща му не възнамерява да излиза.

След като излезе от учебната зала, Ричард се разходи из къщата, търсейки някой, с когото да си поговори. Когато разбра, че господин Мередит вече се е оттеглил в покоите си, той взе книга от библиотеката, върна се в стаята си и се опита да чете. Бързо се отказа, настани се по-удобно върху стола и съвсем скоро се унесе в дрямка.

Шумът на затваряща се врата го събуди. Той се изправи и се ослуша. Дочу шум от съседната стая.

— Луси? — извика и след това отвори вратата.

Тя седна в леглото.

— Да?

— Добре, че все още не си заспала. Исках да говоря с теб.

Сърцето й, ускорило пулс при звука на гласа му, сега като че се успокои.

— За какво? — попита тя и така силно стисна ръце в юмруци, че кокалчетата й побеляха.

Той я изгледа учуден.

— За децата, разбира се. Ти се оказа права. Не трябваше да се съмнявам в преценката ти.

Думите му би трябвало да я успокоят, каза си Луси. Но тя си припомни как той я отпрати да отиде сама на бала и предпочете да остане с децата.

— Права ли? — попита тя прегракнало.

— Трябваше да ме накараш да те изслушам.

— Как? Ти познаваш децата си по-добре от мен.

— Очевидно не. Чу какво казаха. Те ме мразят.

— Ричард, не те мразят. Обичат те.

— Даже и Дейвид ли? — попита той. После се замисли над това, което току-що беше казал, и се запита колко всъщност мъже наистина се интересуват от децата си. Най-много да се зарадват, че им се е родил син, но рядко някой щеше да седне и да се замисли за наследника си. Даже и родителите му, и приятелите им бяха същите. Припомни си, че когато посещаваше училище, едва ли имаше повече от две-три момчета, сред тях и Едуард, които получаваха редовно писма от родителите си или някой от семейството им ги посещаваше. Когато беше във ваканция, родителите му даже не си бяха вкъщи. Заминаваше направо от училище при дядо си в Уелс, а после, след като дядо му умря, започнаха пребиваванията му при приятели като Едуард. Така ли се беше държал и той със своите деца?