Барбара Алистър - Удобно решение

— Татко обещава, че повече няма да прави така, Робърт — обяви тя на брат си.

Изразът на лицето й беше много сериозен и в този миг тя не приличаше на малко едва шестгодишно момиченце.

— Той даде обещание и преди да тръгне за Русия — напомни влязлото в този миг по-голямо момче.

Сякаш нож се заби в сърцето на Ричард. Той погледна към Луси, очите му бяха потъмнели от болка. Нямаше ни най-малка представа, че в сърчицата на децата му се беше настанила такава горчивина заради пътуванията му. След пожара беше прекарвал почти изцяло с тях, отказвайки се от нещата, които биха му доставили развлечение или удоволствие, и на практика не ги беше оставял сами. Припомни си какво беше казал на Луси преди минути и се почувства виновен.

— Мислех, че ще ме разберете — промълви тихо.

— Разбрахме, че не те е грижа за нас — възропта Дейвид. — Ако мама не беше умряла в пожара, сигурно пак щеше да заминеш някъде и да не те видим месеци наред.

Луси протегна ръце към упоритото малко момче, но то рязко се дръпна.

— Не, Дейвид — отрони тя и в очите й се появиха сълзи.

Карълайн отвори широко очи и се притисна в Луси.

— Дейвид греши. Зная, че греши — прошепна тя. — Татко ни обича — добави по-високо.

Ричард тежко преглътна, погледна я и й се усмихна.

— Благодаря ти, сърце мое.

После премигна няколко пъти, защото очите му се бяха изпълнили със сълзи. Извърна се към по-малкия си син.

— Мислиш ли също като Дейвид, че не ме е грижа за вас? — попита, като в същото време коленичи на пода, забравяйки, че е с дрехите, с които се готвеше да излиза, за да може да се вгледа по-добре в очите им.

— Той ни спаси, Дейвид — каза по-малкото момче, осмелявайки се най-сетне да вдигне глава и да погледне по-големия си брат. — И ни научи да управляваме корабчето.

Усмивката на детето беше колеблива, но това беше достатъчно за баща му да разбере, че не е изгубил напълно обичта му.

Той шумно въздъхна. Седна на пода, почувствал се изведнъж слаб след облекчението, което изпита — твърде малко го интересуваше каква гледка представлява. После протегна ръце, за да прегърне двете си по-малки деца. Отначало бавно, след това подтичвайки, те се спуснаха в прегръдките му. Дейвид за миг се загледа към тях, след това им обърна гръб.

Луси се отпусна върху стола — люлка в единия ъгъл на залата, без изобщо да мисли, че може да измачка балната си рокля. Беше свидетел колко разстроени бяха децата следобед и сега, след току-що разигралата се сцена между тях и баща им, беше останала смаяна от дълбочината на чувствата им. Вгледа се в Дейвид, прииска й се да може някак да се докосне до душата му, да намери подходящата дума за него, да го накара да се почувства по-добре.

Все още седнал на пода, Ричард погледна към Луси. Тя му се усмихна. При вида на балната й рокля той се сепна. Притисна по-силно децата към себе си, те го изгледаха с любопитство, и попита:

— Ще може ли Едуард днес да те придружава по време на бала?

— Защо? — попита Луси, усещайки гърлото си свито и затаи дъх.

— Искам да остана с децата.

— И двамата ще останем.

— Не, ти трябва да отидеш — промълви тихо той. Последните му думи като че удариха Луси. Пак не се съобразяваха с мнението й. Тя успя да се овладее:

— Ще трябва да попитам Едуард.

Осъзнавайки недоволството й и какви последствия можеше да има то за техните взаимоотношения, той се почувства задължен да обясни защо настоява:

— Напълно готова си за бала, освен това ако поне един от нас отиде, роднините на Арабела няма да се почувстват обидени, че не сме изпълнили обещанието си.

Луси стана, макар сърцето да й повеляваше да остане и да се бори да стане част от това семейство.

— Ще видя дали Едуард все още е в къщата — изрече тихо тя.

И излезе, преди Ричард да успее да каже каквото и да било в отговор. Бръчки прорязаха челото му и той се замисли над особения тон, с който Луси изрече последните думи.

Карълайн се разплака.

— Не искам да отива. Накарай я да се върне, татко — помоли момиченцето, бършейки очи и нос в ръкава му.

— Тя не си заминава завинаги. Ще се върне, а аз тази вечер оставам с вас — опита се да я успокои баща й.

После погледна към полуотворената врата, след това последователно Робърт и Карълайн.

— Утре ще се видите с Луси.

— Момичетата все плачат — каза Робърт пренебрежително.

— Не е вярно — изхленчи Карълайн.

— Ами, нали виждам — изгледа я брат й, настроен войнствено.

— Престанете веднага, и двамата — повиши глас Ричард, извади кърпа от джоба си и я подаде на Карълайн.