Барбара Алистър - Удобно решение

Луси се запъти към стаята си.

— Мислиш ли, че трябва да говоря с Джарвис? — попита тя. — Не мога да повярвам, че не е поискал да говори с мен. Все пак това е моя къща.

— Каза, че не би искал да те безпокои — обясни съпругът й. — Обсъдихме обстойно въпроса и аз се погрижих за всичко. Не трябва да се тревожиш за нищо.

Почувствала се като външен човек в собствената си къща, Луси понечи да протестира, но беше достатъчно разумна да разбере, че не бива гневът й да излиза наяве. След притесненията сред слугите през този ден тя беше сигурна, че всяка гневна дума, казана на някой от тях, веднага би стигнала до останалите и би дала повод за нови коментари.

— Добре, оставям всичко в твои ръце — въздъхна тя, криейки зад маска на спокойствие емоциите, бушуваха в нея.

Освен, че не можеше да го дари с деца, оказва се, че не можеше и да се справя със слугите, мислеше си тя.

Ричард се усмихна и вдигна глава. Но усмивката му веднага като че се стопи, като видя, че тя изобщо не го гледа и се е запътила към стаята си. Тя все още не беше отворила вратата, съединяваща стаите им, когато той я попита:

— Как са децата?

— Децата ли?

Тя се извърна бавно, за да го погледне, припомняйки си пред какъв проблем се беше изправила следобед.

— Да, децата. След като им обясних, че няма да можеш да ги заведеш на езда в парка, както им беше обещал, им казах, че ще отидем да ги видим, преди да тръгнем за бала — каза спокойно Луси, макар едва да сдържаше гнева си.

— А, паркът.

Той поклати глава, докато навличаше връхната си дреха с помощта на Роулс.

— Надявам се да не са ти създавали много затруднения?

— Затруднения ли?

И изведнъж Луси като че загуби контрол над чувствата си — от устата й изригна вулкан от думи.

— Ричард, почувстваха се оскърбени и се разгневиха. Накара ги да се почувстват като бреме, което можеш всеки миг да пренебрегнеш заради други по-желани от теб неща. Успях да залъжа Карълайн и Робърт с обещание за утре, но Дейвид се затвори в стаята си, като преди това затръшна вратата. И отказа да излезе и за обяд, и за чая.

— Утре вече ще е забравил — отговори Ричард някак с безцеремонен глас, несъзнателно изпадайки в настроението си отпреди пожара.

Той взе иглата за шалчето си, подадена му от слугата, и я забоде на мястото й.

— Ричард, говорим за сина ти. И то за този син, който се нуждае от допълнително внимание.

Все още шокирана от думите му, тя се втренчи в него, а лицето й като че се беше лишило от цвят. След като освободи Роулс, той прекоси стаята, улови ръцете й и ги задържа в своите. Тя се отдръпна и си влезе в стаята.

Ричард я последва. Луси отказа да се извърне и да го погледне в очите, този път лицето й пламна от гняв и се открои по особен начин на фона на кехлибарената рокля, която беше облякла.

— Луси, съжалявам, че те оставих да се оправяш с децата сама. Зная, че постъпих зле. Но нямах време да обсъдя с теб всичко, защото се наложи да изляза. Дейвид ще забрави. Ще видиш.

Той я улови за раменете и я завъртя с лице към себе си. Тя нервно облиза устни. Той се усмихна. Сведе глава и я целуна, потисканите му чувства през целия ден изведнъж нахлуха и като че се изляха върху нея.

Луси се опита да се изплъзне. После, макар все още да й се искаше да има достатъчно сила, за да не отвърне на ласките му, тя въздъхна, притисна се по-силно към него и обви ръце около шията му. Когато целувката свърши, й се стори, че е била твърде кратка. Но после разтърси глава сякаш да се отърси от завладелите я чувства.

— Отиваме ли да видим децата?

В учебната зала беше изключително студено. Двете по-малки деца поздравиха баща си, макар и неохотно, но Дейвид изобщо отказа да му обърне внимание. Ричард протегна ръка към него, но се поколеба да го докосне.

— Искате ли да пояздим в парка утре? — попита той.

— Мислиш ли, че ще имаш свободно време? — попита Робърт, несигурен дали може да се вярва на бащиното обещание.

Случилото се днес беше напомнило на детето за времето отпреди пожара.

— Освен днес някога нарушавал ли съм обещанията си? — попита Ричард.

Въпреки думите преди малко, казани на Луси, той много добре знаеше какво е някой, макар и веднъж да те е разочаровал. Не искаше децата му да страдат, както той беше страдал.

— След пожара не — изрече бавно Робърт, толкова бавно, сякаш някой вадеше думите с ченгел от устата му.

Докато говореше, беше навел глава и не смееше да погледне баща си. Карълайн, която се беше приближила до Луси и гладеше с ръка меката копринена тъкан на роклята й, вдигна глава — изглеждаше много натъжена.