Барбара Алистър - Удобно решение

— Би ли могъл някой от тях да влезе тук тази вечер? — попита Ричард.

Бети се извърна отново към господарката си.

— Кажи му, Бети — нареди спокойно Луси.

Момичето сведе глава. После си пое дъх и каза:

— Тази вечер не.

— Защо? С какво тази вечер е по-различна? — попита Ричард, улавяйки колебанието в тона й. — Какво се е случило?

— Днес икономката имаше рожден ден. Готвачката беше приготвила специална торта. Всички дойдоха да я поздравят. Е, разбира се, само за няколко минути.

Луси осъзна, че слугинята й всеки миг ще се разплаче. Затова побърза да я успокои.

— Много добре са направили. И, разбира се, ти си й помогнала да се подготви.

Слугинята видимо се успокои.

— След като казваш, че сте били там само за няколко минути, някой все трябва да е забелязал нещо по-особено. Може би е добре да разпиташ. Няма как това писмо да не е било дадено на някой да ми го предаде.

Ричард вдигна въпросително вежди в знак на протест, но Луси предпочете да се престори, че не го е забелязала. Бети кимна и се втурна извън стаята, въздъхвайки с облекчение.

Ричард отново прочете написаното на листа.

— Дейвид беше с нас цялата вечер — каза той тихо, сякаш повече на себе си, отколкото на нея.

— Не би могъл да бъде той — увери го Луси, надявайки се да е права. — Виж буквите. Не приличат на написани от детска ръка.

Тя се приближи до него, взе листа и го приглади с ръка.

— Виж.

— Сигурна ли си? — попита я той, гласът му леко потреперваше.

Не му се искаше да повярва, че синът му е способен на подобно нещо. Луси му се усмихна. Никой от тях не забеляза, че устните й трепереха.

— Да — промълви тихо тя. — Защо някой би искал да ми изпраща подобно съобщение, Ричард? — попита, искайки той да й отговори честно.

Съпругът й сви рамене. Седна и подпря глава на ръцете си.

— И аз бих искал да зная — прошепна. На лицето му се изписа твърдост. — Ще узная, на всяка цена — обеща й.

— Как? — попита го, прииска й се да повярва, че е възможно, но не беше много сигурна в това, понякога той беше толкова непредсказуем.

— Имам приятели, които могат да ми помогнат — я увери.

— Приятели?

Тя прекоси стаята, сложи ръце на раменете му и лекичко го завъртя така, че да може да гледа лицето му.

— Те знаят много добре какво трябва да се направи — отново я увери той. — Миналия път бяха почти на път да успеят.

— Миналия път?

Луси го погледна така сякаш досега не го беше познавала.

— Миналия път? И друг път ли са ти пращали подобни съобщения? — попита го недоверчиво.

Той се изправи и протегна ръце, за да я прегърне, но тя се отдръпна. Ръцете му увиснаха. Той отстъпи назад, после се приближи до прозореца и, също като нея преди минути, се загледа навън. Забравяйки импулсивното си отдръпване преди малко, Луси се приближи до него и го хвана за ръка. Повече от всичко му се прииска да се извърне към нея, да й разкаже цялата история, да усети съчувствието й. Вместо това запази мълчание.

Луси с неохота пусна ръката му, по израза на лицето й явно личеше, че се терзае.

— Моля те, обясни ми — помоли.

Но той не й отговори. Най-накрая Луси се отказа. Прекоси стаята, крачейки като старица и се пъхна под завивките. Ричард продължаваше да се вглежда в нощта навън.

На следващата сутрин Ричард се събуди сам в леглото си. Макар да не беше спал много добре, бе твърде неспокоен, за да се мъчи да си доспива. Позвъни на слугата си, облече се и вече бе готов за излизане, докато по-голямата част от хората, живеещи в къщата, още и не бяха станали.

— Кажи на Бети да не безпокои жена ми — нареди той на Роулс. — Ако госпожа Блаунт пита за мен, кажи й, че ще се върна късно следобед.

И излезе.

Доста по-късно, когато Бети разпита всички кой би могъл да остави писмото, къщата зашумя като кошер.

— Винаги обвиняват слугите — оплака се един от лакеите, докато помагаше на Джарвис, един от по-старите слуги, да внесе сребърните сервизи в стаята до кухнята, за да бъдат лъснати.

Джарвис се опита да го накара да замълчи.

— Не е твоя работа да обсъждаш действията на господарите — каза той, поглеждайки изпод вежди лакея.

И лакеят веднага разбра, че не трябва да продължава.

На по-долните етажи също обсъждаха.

— Не съм аз, дявол ме взел. Ама нали се погрижиха за сградата на старата ми майка, иначе щях да им дам да се разберат — казваше перачката, кривейки устни и не обръщайки внимание на укорителния поглед на икономката.

Когото и да беше попитала Бети, всеки отричаше да е оставил писмото в стаята на Луси. Тогава тя се помъчи да си спомни кои бяха около масата, когато поднесоха тортата за икономката, и накрая сама се убеди, че никой от слугите не би могъл да го стори.