Барбара Алистър - Удобно решение

— Дядо каза, че мога да си хапна торта с чая — прошепна Карълайн на ухото й.

— Наистина ли?

Луси погледна към баща си, навел се над някаква книга, която му показваха момчетата.

— Обясни ли ти каква точно ще бъде тортата? Може би няма да я харесаш — подразни тя момиченцето.

— Да не харесам тортата? — попита детето и широко разтвори очи.

— Кой не обича торта? — обади се Ричард, притегляйки Карълайн на коленете си.

— Не и аз — заяви Робърт, вдигайки глава.

— Не и аз — обади се Дейвид.

Той погледна към баща си, притиснал малката му сестричка и седнал до Луси. Обхвана го ревност. Присви устни и сведе глава към картата, която държеше господин Мередит.

— Покажете ми отново, къде сте ходил — каза той и обърна гръб на баща си.

Ричард погледна към по-големия си син и въздъхна. После се загледа в Едуард, припомняйки си какво му беше предложил той. Може би да изпрати децата при родителите на Джулия в Йоркшир, щеше да се окаже добра идея. Но веднага си спомни колко болни бяха те всъщност и поклати глава.

Луси и Ричард бяха отказали всички покани, отнасящи се до същата вечер, и бяха предпочели да останат с децата. След вечерята, сервирана по-рано, отколкото беше прието в града, те се събраха в салона да изиграят една игра на карти, на която господин Мередит беше научил момчетата. Играха, докато стане време да си лягат, и накрая даже Дейвид изглежда се забавляваше.

Забелязвайки белезите на умора по лицето на стария човек, не след дълго и Ричард, и Луси казаха лека нощ. Изкачвайки се по стълбите заедно, Луси позволи на Ричард наистина да й се притече на помощ — много повече, отколкото обикновено. Пред вратата на стаята си тя се прозя.

— Да ти пожелая ли лека нощ сега? — попита я Ричард, чудейки се дали прозявката не е сигнал за него да спи в отделно легло.

— Защо? — сепна се Луси. — Ще излизаш ли?

Във въпроса й се съдържаха много повече въпроси.

— Не и тази вечер — каза той твърдо, отвори вратата пред нея и я последва.

Луси въздъхна с облекчение. Въпреки че той я погледна със страст в очите, вътрешно тя се раздираше от съмнения дали съпругът й я обича.

Той прекоси стаята и се отправи към собствената си спалня, където го чакаше слугата му. След като приключи с преобличането, се върна в стаята при нея и се излегна на леглото. Отначало не забеляза особения израз на лицето й.

Най-накрая и Бети излезе от стаята. Луси се извърна към него, държейки в ръка смачкан лист хартия.

— Ричард — изрече с треперещ глас.

Той отвори очи и седна.

— Какво се е случило? — попита притеснено, после слезе от леглото и се приближи до нея.

— Прочети това — и му подаде листа.

Той го взе и очите му се присвиха гневно.

— Откъде го взе? — попита.

— Беше тук, на тоалетката ми. Нямаше го, когато се преобличах за вечеря. Сигурна съм в това, щях да го видя… — И след тези нейни думи и двамата настръхнаха.

Ричард отново прочете написаното върху листа и сви устни.

Попитай съпруга си, защо не е направил погребение на първата си жена.

Всяка буква беше писана първо на друга хартия, изрязана и залепена върху листа. Лицето му се сгърчи — отново се започваше, помисли си той.

— Кой би могъл да изпрати подобно нещо? — попита Луси, ставайки от стола пред тоалетката.

— Попитай слугинята си.

— Тя сигурно си е легнала.

— Извикай я — настоя той.

Тя се вгледа в израза на лицето му и видя там непреклонност. Затова побърза да позвъни.

Когато Бети влезе, Ричард стоеше до камината, смачкал листа в ръка. Момичето погледна първо него, после господарката си.

— Кога пристигна това писмо? — попита той с такъв строг тон, какъвто слугинята досега не беше чувала.

— Беше на тоалетката, когато влязох тук след вечеря — осведоми тихо Бети.

Беше си помислила, че вероятно някое от децата беше оставило съобщение за тях.

— По кое време?

— След като вие привършихте с вечерята — обясни Бети. — Нещо лошо ли съм направила, господарю?

— Не — каза Ричард и прекоси стаята, лицето му придоби замислен израз. — Кой друг влиза в тази стая?

— Всяка една от слугините и икономката — прошепна Бети. — Също и Роулс, вашият слуга.

— Друг?

— Лакеите, които се грижат да е топло.

Бети погледна към господарката си, опитвайки се да разбере какво толкова се е случило. Луси не забеляза погледа й и продължи да гледа през прозореца. Думите в писмото, колкото и невинни да бяха, изгаряха душата й. Какво имаше предвид изпращачът на това писмо? Не беше много сигурна, че иска да разбере.