Барбара Алистър - Удобно решение

— Има една врата, която прилича на прозорец. В сутерена.

— Какво? Къде?

— Повече нищо няма да ти кажа. Трябва да тръгвам.

И преди Роулс изобщо да има време да отвори уста, лакеят вече беше излязъл от стаята.

Докато Роулс говореше с лакея, господарят му беше отнесъл писмото на мъжете, които с помощта на наставника си беше наел да се занимават със случая.

— Кажете ми какво открихте досега? — настоя той и хвърли писмото на масата пред тях.

— По-тихо, господине — помоли го нисък мъж в доста стари дрехи.

Същият този мъж огледа тъмната и усойна кръчма, за да се увери дали някой не ги гледа с любопитство. Като се убеди, че при този шум никой не би могъл да ги чуе какво си говорят, той взе листа от масата и го прочете.

— Брошката наистина ли липсва?

— Съпругата ми потвърди липсата й. Какво възнамерявате да правите?

— За кое? — попита мъжът и се подпря на масата, в едната си ръка държеше чаша с бира.

— Плащам ви, за да спрете всичко това — процеди Ричард през зъби. — И то трябва да спре.

— Съгласен съм. Но трябва да ни дадете още малко време — каза мъжът и върна писмото на Ричард — Разпознавате ли почерка?

— Всеки би могъл да го напише.

— Не точно всеки.

— Защо? — попита Ричард и го изгледа изненадан.

— Вгледайте се в буквите. Всички са перфектно изписани. И никъде няма грешка.

Мъжът се наведе към Ричард и изрече почти в ухото му:

— Човекът, който го е писал, е получил много добро образование.

Изненадан, Ричард отново прочете писмото.

— Нещо друго имате ли да ми съобщите?

— Сега не. Когато партньорът ми се върне, тогава може би.

После отново огледа кръчмата — един-двама души ги зяпаха любопитно.

— Трябва да си тръгвате. И не се връщайте повече тук.

Ричард също се огледа и забеляза нездравия интерес, които бяха предизвикали. Той кимна.

— Искам резултат — повтори твърдо. — Знаете ли къде да ми изпратите съобщение?

Мъжът кимна. Докато Ричард вървеше към изхода той го следваше с поглед. Нищо не можеше да се прочете по израза на лицето му.

Щом Ричард се върна в къщата на площад Гросвенър, Роулс вече го очакваше.

— Разбрах по какъв начин са влезли в къщата — докладва слугата и по тона му личеше колко е доволен от постижението си.

После разказа историята на лакея и слугинята без обаче да издава имената им.

— Откри ли въпросния прозорец? — попита Ричард разхлабвайки шалчето си.

— Не още. Не можах да измисля подходяща причина да сляза в сутерена — изрече със съжаление слугата.

— Хм. Пред мен ще възникне същият проблем — проточи Ричард и започна да сваля ризата си — Сигурен ли си, че лакеят не те е излъгал?

— Не мога да бъда сигурен, преди да съм открил вратата — каза Роулс.

По тона на гласа му и издадената му брадичка Ричард разбра, че слугата му не е чак толкова уверен.

— Разбира се. Сега да измислим основателна причина да слезем в сутерена — каза Ричард и се засмя. — Слугите на господин Мередит доста ще се чудят, като ме видят долу.

— Може би госпожа Блаунт ще измисли нещо — предложи слугата, като в същото време проверяваше кои от шалчетата на господаря му се нуждая от гладене.

— Невероятно добра идея, Роулс. Ще я известя веднага — и Ричард се втурна към вратата, която разделяше стаите им.

Там се оказа само слугинята.

— Къде е съпругата ми? — попита той, без да обръща внимание, че разочарованието от отсъствието на Луси ясно си личи на лицето му.

— Мисля, че е в приемната с господин Мередит — осведоми го тихо Бети.

Тя погледна за миг Ричард, после сведе глава и отново се зае с довършването на шева, с който се беше заела. Въпреки че господарката й не споделяше чувствата си, за Бети беше ясно, че бракът й беше с проблеми. Колкото повече време минаваше, толкова повече Бети се убеждаваше, че проблемите идват от съпруга.

Ричард изруга тихо. Налагаше се да чака. Знаеше, че нито той, нито Луси биха искали да въвличат баща й в техните проблеми. Може би след вечерята ще му се удаде възможност да поговори с нея, помисли си той.

Докато Ричард изчакваше по-подходящо време да говори със съпругата си, авторката на писмото беше заета с друго.

— Откри ли мъжете, от които се нуждаем — попита тя партньора си, а на някога красивото й лице беше изписана решителност.

— Четирима от най-огромните и най-безмилостни мъже, с които едва ли някога би искала да се срещнеш — отговори мъжът, ехидно усмихнат. — Чакат само сигнал от нас.

За миг замълча, но после отново се обади: