Барбара Алистър - Удобно решение

Тя облегна глава на рамото му. Сред настъпилата тишина се опитваше да намери най-точните думи.

— Ричард?

Той се прозя и отвори очи. Не беше настроен за разговори сега и му се искаше да може да го отложи.

— Какво?

— В какво съжаляваш, че си ме въвлякъл? Какво става? Какво означават двете писма? — веднъж започнала да говори, въпросите й се изляха наведнъж от устата й.

Както много често тези дни, Ричард отново си пожела да можеха да се върнат към първите дни след женитбата си — когато още не се беше появило съобщението. Толкова щастливи бяха тогава… Осъзнавайки, че е невъзможно, той въздъхна. После каза:

— Това започна около три месеца преди пожара.

— Пожара ли? — Луси се изправи в леглото. — За едно и също нещо ли говорим? Ричард, не те разбирам.

— Ако трябва да кажа истината, и аз нищо не разбирам.

— Престани да бъдеш толкова загадъчен — помоли с настоятелен тон Луси. — Просто ми разкажи какво знаеш.

— Зная, че бележката, която получи, е част от нещо по-голямо. Три месеца преди пожара започнах да получавам писма, в които ме заплашваха, че ще навредят на семейството ми. Отначало помислих, че са във връзка с работата, която вършех за правителството.

Ричард направи пауза, за да си поеме дъх, чертите на лицето му като че се бяха изострили.

— А не бяха ли? — попита Луси, подтиквайки го да продължи.

— По всичко изглежда, че не. Хората, които наставникът ми нае по това време, за да разберат кой може да бъде авторът им, установиха, че не може да са били свързани с работата ми. Взех предпазни мерки. Но писмата продължиха да пристигат.

— Какво пишеше в тях?

— Най-вече заплахи, които отказвах да взема много на сериозно.

Ричард притвори очи, вината, че не им беше обърнал по-сериозно внимание, която почувства след пожара, го обхвана отново.

— Нищо не направих, а Джулия можеше още да бъде жива.

— И ние никога нямаше да се оженим.

Луси не можеше да си представи, че тонът на гласа и издаваше отчаянието й. Права е била, той съжаляваше за първия си брак, мислеше си тя.

Ричард обви ръце около нея и я притегли към себе си.

— Никога не казвай подобно нещо. Не зная как бих се справил през последните седмици без теб…

После я улови за брадичката и лекичко повдигна главата й, така че да може да я погледне в очите.

— Ти отново върна радостта в моя живот.

И я целуна, очаквайки тя да се притисне по-силно към него.

Докосването на устните му до нейните я накара да се освободи от мислите, че той би могъл да съжалява за първия си брак. Тя направо се разтопи от любов и наистина се притисна по-силно към него. Не би могъл едновременно да я целува по този начин и да желае гибелта й, помисли си тя. Известно време постояха така, прегърнати и мълчаливи. После Луси попита:

— Писмата, които се получиха в Лондон, като тези, които са започнали да пристигат три месеца преди пожара, ли са?

— Откъде разбра, че не съм получил само едно писмо? — попита той и се замисли дали всъщност тя не знае повече, отколкото му казва — но веднага отхвърли тази мисъл.

— Ричард, наблюдавах израза на лицето ти следобед, когато отвори едно от писмата. Единствения път, когато видях същия израз на лицето ти, бе, когато ти дадох писмото, което намерих на тоалетката си. А също и след като беше прочел съобщението във вестника — допълни тя.

Ричард трепна.

— Съобщението — повтори той.

За миг замълча, после добави, надявайки се Луси да приеме обяснението му:

— Съжалявам, че избухнах тогава. Но бях извънредно притеснен.

— Притеснен? Ричард, ти изригна като вулкан. Защо?

— Страхувах се. Когато се преместих с децата в Девъншир, не казах почти на никого къде отивам. Един мъж от Министерството получаваше писмата ми тук в Лондон и ги препращаше. Имаше грижата също и да изпраща моите писма, предназначени за приятелите ми. И докато никой не знаеше къде се намираме, заплахите спряха да пристигат.

— О!

Луси изви глава, за да може да вижда очите му.

— Какво казаха за това мъжете, които беше наел наставникът ти?

Съпругът й изглеждаше наистина много притеснен.

— Ричард?

Той се прокашля. После каза:

— Те не знаеха нищо за това. Не им бях казал нищо.

— Какво? Ричард, как си могъл да постъпиш толкова глупаво?

— Зная. Наставникът ми вече ми проглуши ушите с подобни обвинения. Но всичко, за което можех да мисля тогава, беше как да спася децата си.

Мисълта, че съществува опасност за децата, я накара да се разколебае. Но все пак попита: