Барбара Алистър - Удобно решение

— Добре, но защо реагира така, като видя съобщението във вестника?

— Страхувах се, че така всички ще научат местонахождението ни — отговори тихо.

Прииска му се да я притисне по-силно към себе си, но не го стори — страхуваше се тя да не се отдръпне.

— И така ли стана? — попита Луси с още по-колеблив тон.

Нейното семейство беше поставило децата му в опасност, дали той някога би й простил?

— Не. Първото писмо се появи едва когато пристигнахме в Лондон.

Луси въздъхна с облекчение и се замисли. Отново облегна глава на рамото му. Той я прегърна с една ръка и я притисна така силно към себе си, че тя можеше да почувства пулса на сърцето му.

— Защо са чакали досега? — попита тя почти шепнешком, така че думите й изглеждаха не толкова изречени, колкото като мисъл, минала едновременно през главите и на двамата.

— Не зная — призна той някак неохотно.

Отново си помисли дали не е по-добре да натовари семейството си на каретата, да запрегне конете и да се отправи колкото е възможно по-бързо към Девъншир.

— Някой сега занимава ли се със случая? — попита Луси.

Тя трескаво размишляваше над чутото, искаше да го огледа от всички страни.

— Обърнах се отново към мъжете, които вече бяха работили над предишните писма — съобщи й Ричард.

После я погали по рамото и я целуна по врата. Луси не обърна внимание на чувствата, предизвикани от докосването му.

— При тях ли беше днес следобед?

— Да.

— Показа ли им писмото, което получи днес?

— Да.

Изведнъж притесненията, които беше крила толкова дълго в себе си, взеха връх и сложиха край на сдържаността, на която толкова дълго се бе учила. Реагирайки както ако беше момиче, тя се извърна и го удари в областта на стомаха.

— Ох! Защо ме удари? — попита я той снизходително, разтърквайки мястото, което беше улучила.

— Защото ме остави на тъмно. Кажи ми сега какво пишеше в писмото, което се получи днес?

Гледаше го с такъв поглед, сякаш той би могъл да бъде авторът на писмото.

— Споменаваше се за брошката, която ти се е изгубила, и се правеше намек, че скоро и друго нещо ще изчезне по същия начин.

— Брошката ми ли? Какво биха искали да докажат с това? Тя даже не е и толкова ценна.

— Мъжете, които съм наел, предположиха, че това е просто предупреждение. Ако този, който е доставил писмото, е могъл да вземе брошката…

Ричард се отказа да довърши изречението, страхувайки се, че ако изрече опасенията си на глас, те наистина ще се случат.

— Друго бижу ли могат да вземат? Ричард, трябва да сложим всички твои подаръци в сейфа на татко.

Луси се отдръпна от него и понечи да слезе от леглото.

Ричард я улови за ръката и я придърпа към себе си.

— Не мисля, че имат това предвид — обясни той.

Луси отново се настани на предишното си място и облегна глава на рамото му.

— А какво?

Доста колебливо, сякаш страхувайки се, че ако облече догадките си в думи, те ще придобият реалност Ричард каза:

— Луси, трябва много да внимаваме. Ако пожар обхване тази къща, баща ти…

— Татко?

Очите й се разшириха. Извърна се, за да го погледне.

— Ричард, да не искаш да кажеш…

Също като него тя не посмя да изрече на глас мислите си.

— … че пожарът не е бил нещастен случай.

Тихо изречените от него думи като че прогориха мозъците им. Макар душата му да беше изпълнена с не по-малък ужас от мисълта какво би могло да се случи, Ричард все пак запази самообладание, докато на лицето на Луси можеше да се прочете силен страх.

— И ти мислиш, че в последното писмо намекват за това — каза тя с внезапно одрезгавял глас.

— Не зная. Единственото, което си спомням, е, че миналия път се оставих Джулия да ме убеди, че няма никаква опасност. А толкова я молих да отидем някъде другаде. Този път възнамерявам да се подготвя по-добре.

Ледената нотка, която Луси усети в тона му, бе по-режеща, отколкото зимен вятър.

— Значи Джулия е знаела за заплахите?

— Да. И също като мен си мислеше, че са свързани с работата ми като куриер. Но и двамата сме грешали и това струва живота на Джулия. Не възнамерявам да излагам нечий друг живот на опасност — приключи гневно Ричард.

Луси придоби замислен вид. Тя се прозя, но не притвори очи, напротив, като че се беше втренчила в нещо невидимо. Най-накрая изрече:

— По-добре наистина да се подготвим този път. Сега нищо не можем да направим. Но утре…

— Утре ще слезем в сутерена — довърши твърдо Ричард, прехвърли ръка през раменете й и я придърпа надолу.