Барбара Алистър - Удобно решение

Макар че искаха да излязат с корабчето или просто да се поразходят с майка си и баща си, Ричард и Карълайн предпочетоха да не повдигат този въпрос и си намериха други занимания. Луси също избяга — поръча да й приготвят каручката и излезе на разходка сама.

Не беше се отдалечила много от имението, когато видя Дейвид да седи на една скала тъкмо до пътя, по който беше тръгнала. Тя спря. Той погледна към нея, после отвърна поглед — не искаше Луси да види, че е плакал.

— Дейвид, би ли ме придружил? — попита го тя, мислейки си в същото време, че той никога по-рано не беше изглеждал толкова малък — какъвто всъщност беше.

Той я изгледа някак объркано. Очите му дотолкова приличаха на бащините му, че Луси почувства като че топка застава на гърлото й.

— Моля те…

Отначало на Дейвид му се искаше да й откаже и извърна поглед към къщата. Видя, че баща му е застанал на външното стълбище и гледа в тяхната посока.

— Добре — смотолеви той с явно незачитане, гордо вирвайки глава. Вятърът леко разроши къдриците му.

Известно време, докато се движеха между хълмовете, Луси и Дейвид не си проговориха. Когато стигнаха до мястото, откъдето можеше да се наблюдава Ламанша, Луси спря. И двамата се загледаха в далечината. После тя го попита:

— Какво прави днес?

— Нищо.

Момчето я погледна дръзко, очаквайки следващите й въпроси. Тя просто му се усмихна и после отново извърна очи към морето. Мълчанието помежду им се настани трайно. Луси реши, че пръв Дейвид ще проговори. Той започна да се върти на седалката.

— В конюшнята се родиха кученца — каза най-накрая.

— Колко вълнуващо. Колко са? — попита Луси, извръщайки се така, че да вижда лицето му.

Прииска й се да го погали по къдриците, надвиснали на челото, но знаеше, че той няма да й позволи.

— Шест. Брайън, един от конярите, ми пратил съобщение. Успях да видя как се раждат четири — обясняваше той, опитвайки се да се представи не толкова развълнуван, колкото всъщност беше. — Татко ми каза, че мога да взема едно за себе си. — Споменаването на баща му като че изтри отведнъж радостта, изписала се на лицето му. — Това беше преди ти да дойдеш — добави той с горчивина.

— Сигурна съм, че той няма да промени решението си — каза Луси, надявайки се да се окаже права.

— Защо не? Всичко се промени. Вече не се виждаме с татко сутрин — каза Дейвид, слезе от каручката и започна да се катери по ръба на скалата до тях.

Луси искаше да слезе и да го последва, да го вземе в обятията си, да го увери, че всичко ще бъде наред. Виждайки неравната почва и сърдитата му стойка, тя реши да остане на мястото си. Освен това реши да си мълчи. Най-накрая той приведе рамене, извърна се към нея и се върна в каручката.

— Ще се връщаме ли вече вкъщи? — попита, гласът му беше дрезгав — заради чувствата, които беше потиснал.

— Може — увери го тя. — Искаш ли?

— Все ми е едно — и той сви рамене.

— Ще ми покажеш ли кученцата, като се приберем?

— Обичаш ли кученца?

Погледна я така, сякаш я виждаше за първи път.

— Брат ми винаги е имал ловджийски хрътки. Липсват ми тук — каза тя с усмивка. — Каква порода са?

Подробностите за кученцата и майка им запълниха целия път на връщане. Когато спряха пред конюшнята, Дейвид енергично скочи на земята.

— Отивам да ги намеря — извика и се затича към сградата.

Луси подаде поводите на понито на притичалия коняр и после с негова помощ слезе от каручката. За миг застана на място, но като се увери, че стои стабилно на краката си, бавно се запъти към конюшнята.

Контрастът между яркото следобедно слънце и полумрака вътре я ослепиха за миг и тя се блъсна в някого. Извини се и разпозна Ричард. Дейвид стоеше до него.

— Доведох Карълайн и Робърт да видят кученцата — каза й той с ръце на раменете й.

Прииска й се да я притегли към себе си, да й каже колко съжалява за сутрешното им спречкване. Но Ричард отстъпи назад и ръцете му се отпуснаха.

— Дейвид каза, че ти също си искала да ги видиш.

Тя кимна, надявайки се, че разочарованието не се е изписало на лицето й.

— Ето там са. Трябва да запазим тишина, защото иначе майка им ще се разсърди.

Дейвид и Луси си размениха разбиращи погледи. Бяха разисквали това по пътя за вкъщи.

След успешната визита при кученцата всички се върнаха в къщата. Не бяха се хранили достатъчно на обяд и затова Луси ги покани на чай. Благодарни, че нормалната атмосфера отново се беше възцарила помежду им, децата започнаха да обсъждат кученцата. После щом слугите внесоха подносите, те веднага се нахвърлиха върху сандвичите и фино нарязания кекс. Луси забеляза, че Ричард стори същото като децата си. Когато подносите се изпразниха, по всичко изглеждаше, че децата са забравили спречкването сутринта.