Барбара Алистър - Удобно решение

— Защо спираме тук? — попита.

— Искам да ти покажа нещо — каза той и й се усмихна сластно.

Бавно започна да се придвижва към нея и тя веднага разпозна по израза на лицето му какво възнамерява да прави.

— Ричард! Не трябва. Не и тук — изписка тя.

Очите й се разшириха и тя отстъпи леко назад.

— Ако не искаш да се прибираш с плуване, внимавай къде стъпваш — каза й, улавяйки я за ръката и придръпвайки я към себе си.

Тя не се отдръпна, даже с радост се озова в прегръдките му. Целунаха се.

— Не мога да издържам повече — прошепна той в ухото й.

Тя докосна с устни шията му, точно на мястото, където беше пулсът му и в същото време усети как той си поема тежко дъх. Вече беше станала по-смела — целуна го по брадичката и после устните й потърсиха устните му. Прокара език между тях. Ричард приседна и я притегли на коленете си, в това време корабчето се разлюля. Тя се вцепени от страх.

— Няма да се наложи да се връщаме вкъщи с плуване — обеща й той. — А даже и някой да мине покрай нас, няма да разбере какво правим. Искаш ли да ти покажа?

Останала без дъх, тя кимна и обви с ръце шията му и ръкавите й с цвят на старо злато се залюляха от вятъра. Скоро тя забрави къде се намира. Единственото, което имаше значение, беше Ричард и начинът, по който той я караше да се чувства.

Когато беше сигурен, че тя вече е готова, той внимателно се отдели от нея, освободи пояса на панталона си и след това нежно я притегли на коленете си. Тя се настани там и изведнъж го погледна с широко отворени очи — беше усетила напрегнатата му мъжественост. Усмихна се и внимателно го обви с крака. Вълните люлееха корабчето и за известно време това беше единственият ритъм, от който те се нуждаеха. Ричард развърза панделките на деколтето й, после освободи гърдите й от корсета и ги покри с целувки. Беше се разгърдил и тя прокара пръсти по гърдите му. Той бавно я приближи към себе си. С това движение сякаш дръпнаха спусъка на възбудата си. Доста по-късно порозовели от слънцето и усмихнати се върнаха вкъщи.

— Е, татко, тя ще може ли да плава с нас? — поиска да разбере Робърт още щом зърна баща си.

Дейвид се намръщи.

— Може и още как — отговори Ричард.

Разроши косата на Робърт, после прегърна през рамо по-големия си син. Дейвид потрепери.

— Може ли да поплаваме днес? — попита Карълайн и очите й заблестяха. — Облякла съм си една от най-старите си рокли. Госпожа Стенхоуп казва, че една дама трябва много да пази дрехите си.

Луси погледна към измачканата рокля и се засмя.

— Защо госпожата не даде и на мен подобен съвет, преди да се кача на корабчето? — устните й се разтвориха в дяволита усмивка, предназначена за Ричард. — Нямах и представа, че плаването с кораб може да се отрази така на дрехите.

Той отвърна на усмивката й и се усети като замаян от спомена за случилото се. Само желанието да изслуша Карълайн го предпази от по-нататъшно размекване.

— Заради солта е — обясняваше сериозно Карълайн. — Госпожа Стенхоуп казва, че морската вода не действа добре на дрехите.

— Вярвам, че е права — й каза Луси. — Не мисля обаче, че днес ще се кача още веднъж на корабчето. Защо ти не се качиш с мен на каручката?

Ричард беше настоял тя да не се опитва да ходи пеша из хълмовете. Макар когато за първи път й беше споменал за каручката, тя да се беше възпротивила, сега се радваше на свободата, която й даваше този вид превоз. И след случилото се на корабчето не беше много сигурна, че ще може да върви нагоре по хълма даже и с помощта на Ричард.

— Вие, момчета, можете да дойдете в конюшнята с мен — предложи Ричард, прегръщайки ги и двамата. — Не съм много млад и имам нужда от помощта ви.

Робърт се засмя. Даже и Дейвид поизкриви устни, гледайки как баща му пристъпва едва-едва с клатушкаща се походка.

— Аз ще стигна пръв — извика Робърт, като се затича бързо — колкото му беше възможно.

Дейвид го последва и бързо го настигна. Ричард се загледа след тях, после се извърна към Луси и Карълайн.

— Приятно яздене — каза им и забърза след синовете си.

Докато понито тръгне, Ричард и децата завиха зад къщата.

— Момчетата мислят, че са много умни — каза Карълайн, гордо вдигайки брадичка. — Интересува ги само язденето и кой ще излезе пръв.

— Те не се състезават с нас, а само помежду си — напомни й Луси. — Ако искаш, мога да те откарам до конюшнята. Може да се съгласят да се състезават и с теб.

— Да, и после само ще говорят кой е победил. Винаги побеждава един от тях. Краката ми не са толкова дълги като техните. Те винаги ме побеждават — малкото момиче въздъхна. Изведнъж очите й заблестяха. — Обаче ти не ги покани да се качат при теб в каручката — заяви тя с гордост. — Мислиш ли, че татко ще ми разреши аз също да си имам каручка — попита.