Барбара Алистър - Удобно решение

— Може би трябва да го попиташ — каза Луси, разчитайки ясно надеждата, изписала се на личицето й. Не й се искаше много да бъде манипулирана по начина, по който тя и брат й постъпваха с нищо неподозиращата им майка.

След този следобед цялото семейство често излизаше с корабчето, когато денят беше слънчев и имаше съвсем лек вятър. Нито Луси, нито Карълайн обичаха плаването при силен вятър. В такъв случай Ричард излизаше само с момчетата. Те се връщаха с обрулени от вятъра лица, с разрошени коси и изпълнени с възбуда.

През тези дни Дейвид приличаше на обикновено малко момче, изцяло отдадено на радостта от живота. Макар когато бяха заедно, той навъсено да мълчеше, Луси всъщност се радваше на промяната, която беше настъпила в живота й.

Всеки ден беше едно приключение. Отначало й се струваше странно в леглото й да спи и друг човек и той да бъде първото нещо, което вижда сутрин, и последното — вечер. Но усети, че не й се искаше нищо друго. Докосванията на Ричард й напомняха, че е жива, че има някой, който я намира привлекателна. Осем години беше възприемала себе си абсолютно безполезна като жена, защото никога нямаше да има деца. А сега се наслаждаваше на новите си роли на съпруга и майка.

Ричард също се усещаше щастлив, както не се беше чувствал от дълго време насам. Изпращането на онова писмо на Едуард, което беше довело до приемането на предложението му от страна на Луси, се беше оказало чудесно разрешение на проблемите му. Само ако Дейвид можеше да приеме Луси… Иначе тя наистина се беше оказала майката, от която имаха нужда децата му. Беше и точно това, от което той имаше нужда. Момичето, което някога беше възприемал като добра компаньонка, сега се беше оказала превъзходна съпруга.

Но неговото доволство от женитбата трая по-малко от месец. Една сутрин малко след като беше пристигнала пощата, Луси беше повикана в кабинета на Ричард. Тя очакваше той да я притисне в обятията си и да я целува безспир, затова влезе широко усмихната. А и синята й муселинена рокля беше предназначена точно за тази цел — да го зарадва, да го предизвика. Достатъчно беше само да го погледне и да се закове на място.

— Какво се е случило? — попита го тя притеснена. — Нещо с децата? Или с баща ми?

Ричард горчиво се засмя.

— Очаквах да кажеш нещо такова.

После хвърли поглед към вестника на бюрото си.

— Знаеше ли какво е смятал да направи?

— Кой? За какво става дума?

Луси заобиколи бюрото му, протегна ръце към него сякаш искаше да ги обвие около шията му и да се притисне до него. Той се отдръпна назад, лицето му беше навъсено — приличаше на буреносен облак.

— Ричард?

На лицето й се изписа болка, а в сърцето си усети объркване.

— Ти се съгласи с всичко, което ти предложих, и трябваше при това положение да се усъмня. Мислеше, че няма да забележа ли? — попита я той през зъби.

От мига, в който беше видял съобщението във вестника, започна да си мисли, че Луси го е изиграла. И на нея не можеше да се разчита — също както на първата му съпруга.

— Но за какво става дума? — попита Луси. Очите й се забулиха от страх, страх пред нещо, което не разбираше и гласът й трепереше.

— Нервна ли си? Мислеше, че не ще ме е грижа, така ли? Смятах, че сме се разбрали по този въпрос. Ти се съгласи, а после постъпи както искаш.

Той улови лондонския вестник и го вдигна пред лицето й. Тя го взе и седна, приглаждайки страницата. Прочете съобщението, после вдигна глава.

— Значи затова си толкова ядосан. Заради съобщението за нашата женитба — каза тя още по-стъписана отпреди.

— Каква реакция очакваше! Предупредих те, че не искам никакви официални съобщения.

Той седна зад бюрото, подпря се на него и се загледа отново в нея.

Луси не можеше да понася повече тона, който й държеше — изправи се, после се подпря на бюрото му и се вгледа в очите му. Даже и в състоянието, в което се намираше, Ричард се възхити на линията на деколтето, което откриваше достатъчно от хубавите й гърди. Очите му заблестяха.

— А ти очакваше, че женитбата ни ще остане вечно в тайна ли? Зная, че не съм съпругата, която щеше да си подбереш, ако можеше да отидеш в Лондон, но избра да се ожениш за мен. — За миг спря, лицето й изглеждаше замислено. После там се изписа отново гняв. — Предполагам, страхуваш се, че някоя твоя любовница ще узнае за това и ще те напусне на бърза ръка. Може би си мислиш, че си прекалено добър за мен?

Ричард беше поразен от посоката, която поемаха въпросите на Луси.