Барбара Алистър - Удобно решение

— Не. Разбира се, че не.

Изкашля се в опит да прочисти гърлото си. Искаше му се по-скоро да изясни ситуацията, учудвайки се как Луси бе успяла да извърти нещата, така че сега тя беше атакуващата.

— Нямам любовница. И не се опитвай да смениш темата.

— Да сменя темата? Аз даже не мога да разбера коя е главната тема — каза тя ядосана, удряйки с вестника и с юмруци по бюрото.

Той се изправи, наведе се към нея и сивите му очи се втренчиха в синьото на нейните.

— Става въпрос за съобщението за нашата женитба, появило се във вестника. Знаеше ли, че ще се появи или и за теб е също такава изненада, както и за мен?

Сарказмът в гласа му я засегна. В него обаче имаше и страх. Ами ако нещата, от които мислеше, че се е освободил, се повтореха?

Също както понякога вятърът спираше така внезапно, както се беше появил, така и Луси усети, че гневът й я напуска. В същото време се почувства слаба и седна.

— Значи заради съобщението — каза тя смутена.

И сякаш не повярвала на казаното от самата нея, отново повтори:

— Заради съобщението.

— Разбира се, че е заради него. За мен това е предателство — заяви ядосан Ричард, макар и доста разколебан от внезапното й омекване. — Имах по-добро мнение за вас, госпожо. Нали обеща да ми се покоряваш?

— Ричард, нямах представа, че съобщението ще се появи сега.

— Сега? Какво общо има времето, когато се е появило това съобщение? Да не би аз да съм споменавал за някакво ограничение във времето, когато те помолих да няма официално съобщение? — попита я той.

В очите му се появи такъв мрачен блясък, че Луси почувства как тръпки полазват по гърба й.

Тя притвори очи и си пое дълбоко дъх, опитвайки се да овладее чувствата си. Заповтаря си непрекъснато, че нищо не се постига с яд — беше го научила от гувернантката си. Тази мисъл я поуспокои. Тя вдигна очи към Ричард, по лицето й сега се четеше спокойствие.

— В писмата си бяхме обсъдили единствено съобщението за годежа ни. Мога да се кача до стаята си и да донеса писмата ти. Ще можем двамата да ги прочетем заедно и да проверим, ако съм забравила някои детайли — започна тя тихо и гласът й беше толкова спокоен, както когато й се искаше да успокои баща си или някое от децата.

— Ти си запазила всичките ми писма? — попита той и някой като че изтри притеснението, изписано на лицето му.

Ричард се опря на края на бюрото по-близо до нея и посегна да улови ръката й. После сякаш припомнил си притеснението, което го беше обхванало, на лицето му отново се появи твърдост.

— Нямам нужда да чета писмата си, за да си припомня какво съм писал — каза той с такъв тон, че тя се почувства като последната слугиня.

За момент Луси не успя да реагира. После в очите й се разгоря пламък.

— Не мисля, че аз имам нужда да продължавам този разговор.

Преди Ричард да успее да я спре, тя се изправи и се запъти към вратата. Само лекото накуцване загатваше за напрежението, което изпитва.

— Когато решиш, че си готов ясно да ми кажеш причината за избухването си, можем да разговаряме. А сега отивам да довърша работата си.

Вратата се затвори след нея, щракването на езичето му подейства сякаш тя беше я захлопнала със сила. Ричард приседна за миг, загледан в мястото, където Луси седеше допреди малко. После погледна към вестника на бюрото си. Изглежда, че когато беше видял краткото съобщение с точното упоменаване на адреса му, го беше обхванала паника. Притвори очи, няколко пъти си пое дълбоко дъх. Припомни си, че за около година не му се бяха случвали необясними инциденти, излагащи живота му на опасност. Просто защото във вестника бяха посочили адреса на дома му, не означаваше, че всичко отново ще се повтори.

Макар Луси да се опитваше да се държи сякаш нищо не се е случило, обедът същия ден ясно показа какво е настроението. Когато Дейвид се появи целият потънал в прах и несресан — на лицето му беше изписана възбуда — Ричард го погледна строго и му забрани да сяда на масата.

— Нито един от синовете ми да не е посмял да се появи още веднъж на обяд във вида, в който си ти сега — добави ядосан.

Момчето се изправи, от възбудата му вече нямаше и следа, присви устни и напусна стаята. Останалите две деца се вторачиха с разширени от изненада очи в баща си. Луси остана загледана в чинията си, прииска й се да каже нещо — нещо успокоително на Ричард или на Дейвид, но не посмя.

Веднага щом Дейвид напусна стаята, на Ричард му се прииска да го извика обратно, да му се извини. Не се помръдна обаче и никой не разбра какво притеснение го беше обзело — на лицето му не се изписа нищо подобно.