Барбара Алистър - Удобно решение

Тя се приближи към него и протегна ръка, за да хване писмото — Ричард се наслади на доста показалите се над деколтето й гърди. Тя се усмихна и се отдръпна.

— Мислех, че никога не ще се осмелиш да четеш писмата ми — каза Ричард през смях.

— Моля те, Ричард. Прочети ми го — помоли го тя.

— И каква награда ще получа за това?

Тя го погледна стреснато, не беше съвсем сигурна какво има предвид. От спречкването им насам Луси сякаш изгуби представа как точно да се държи със съпруга си и старите й страхове за собствената й привлекателност се върнаха.

— Какво? — попита тя, настанявайки се на стола.

За миг Ричард се замисли. После се усмихна.

— Ела, ще ти обясня — започна да я придумва той. Щом като беше достатъчно близо до него, Ричард я обгърна с ръка и я притегли върху коленете си. Луси се вцепени, после омекна и обви с ръка врата му.

— Това моята награда ли е? — прошепна тя.

— Не.

Той я притегли още по-близо до себе си.

— Искам целувка.

— Целувка?

Тя леко се отдръпна от него, за да може да го погледне в очите. След толкова дни студенина помежду им, не беше сигурна дали той само я дразни или е напълно сериозен.

— Нали знаеш. Разтваряш устни и докосваш моите — каза й той с усмивка, като я прегърна и отново я притегли към себе си. Пое дълбоко дъх и вдиша мириса на чистота, излъчващ се от нея.

— Страхувам се, че не те познавам достатъчно добре, за да те целуна — запротестира тя.

Макар и казани със закачлив тон, в думите й имаше голяма доза истина.

— Тогава защо ми позволи да… — и той зашептя в ухото й.

Тя се изчерви и се опита да се освободи от прегръдките му, но той не я пускаше. Прегърна я още по-здраво.

— Само една целувка — прошепна й изкусително.

Все още несигурна какво точно се очаква от нея, Луси сведе глава и го целуна.

След доста време и след като оправиха поизмачканите си дрехи, Ричард вдигна падналото на пода писмо и счупи печата.

— Арабела е права. Баща ти настоява годежното празненство да бъде организирано в Лондон. Ще отворят градската ви къща. Едуард ни моли да отидем веднага там, за да им помогнем. Страхува се, че баща ти е на края на силите си и ще се съсипе окончателно.

Ричард едва прикриваше раздразнението си към баща й. Как смееше този мъж да откаже да пътува и така да лиши дъщеря си от истинска женитба, а сега да организира празненство в Лондон? После друга мисъл започна да занимава ума му. Луси също беше отказвала да ходи в Лондон през осемте години след нещастието с нея.

Тя го изненада със следващите си думи.

— Когато татко си науми нещо, никой не може да го спре. Ще ми позволиш ли да отида.

— Да ти позволя? — попита я той объркан.

— Вероятно няма да искаш да дойдеш с мен, нали така? — попита го, припомняйки си твърдия му отказ да напусне дома си, за да се ожени за нея.

Ричард стана, прекоси стаята и застана до прозореца. Гледа известно време през него, без обаче да обръща внимание на пейзажа.

— Няма да те пусна сама — каза той.

Луси затаи дъх — беше се надявала да й позволи да отиде. Сега беше негов ред да я изненада.

— Всички ще отидем.

— Всички? — попита тя, не разбирайки много добре какво има предвид.

Огледа се безпомощно наоколо, сякаш очакваше нещо в кабинета да й подскаже обяснението.

— Децата ще се радват да видят какво представлява Лондон.

Той се извърна и я погледна в очите.

— Къщата ви в Лондон разполага ли с достатъчно стаи, за да се настаним там? Моята къща там не е била обитавана повече от година, освен това съм освободил слугите. Но ако искаш да отседнем там, ще се обадя, където трябва, за да наемем нови.

— И децата ли ще дойдат? — попита тя, удивена колко лесно се беше съгласил.

— И те се нуждаят от промяна на обстановката.

Луси вдигна въпросително вежди.

— Е, ще вземем и госпожа Стенхоуп, господин Ейвъри и слугинята им — предупреди я той. — Отдавна не сме се решавали на такова пътуване.

— Но защо сега? — поиска да узнае Луси, припомняйки си как само няколко месеца преди това той беше отказал категорично да напуска Девъншир.

Редно беше Ричард да изпита неудобство при този въпрос — и това му пролича. Извърна се и отново се загледа през прозореца. Все още чувстваше вина, че й беше отказал да се появи за собствената си женитба.

— Нещата се промениха — каза той тихо, надявайки се, че тя ще се задоволи с този отговор.

— Кои неща? — попита тя, решена да стигне докрай и да разбере най-накрая какво го е притеснявало.