Барбара Алистър - Удобно решение

Ричард се извърна и я погледна в очите. Луси отстъпи крачка назад. Той се опита да се овладее.

— Нищо, което да засяга теб — каза й тихо, надявайки се да се окаже прав.

Видя, че лицето й се сгърчи — сякаш някой я беше ударил. Със съзнанието, че е сложил край на закачливото настроение, което се беше установило между тях, той се приближи до нея и започна да говори за местата в Лондон, където биха могли да заведат децата. Напразно, съмнението в собствените й способности отново беше взело връх у Луси, и думите му като че само я наскърбяваха още повече.

Но както обикновено след спречкването им, тя реши да не казва нищо. Макар идеята да се върне в Лондон да я изплаши, тя знаеше, че няма избор. Щеше да се постарае да помогне на брат си — той заслужаваше щастието си.

Най-накрая Луси се успокои. Вдигна очи и погледна Ричард. Прииска й се за пореден път през последните дни да знае какво всъщност занимава мислите му. Тишината беше започнала да става тягостна и тя първа я наруши.

— Можеш да пишеш на Едуард, че ще се настаним в къщата заедно с тях. Ако видим, че е тясна за всички нас, ще решим какво да правим на място. Кога искаш да заминем?

Гласът й беше спокоен, нищо не подсказваше, че е притеснена и объркана. Защо искаше да отиде в Лондон заради брат й, а си беше останал вкъщи по време на тяхната женитба? Отново я обхвана чувство на малоценност.

Ричард за миг притвори очи, благодарен за това, че тя беше приела думите му, без да прави сцени. Пое си дълбоко дъх.

— Едуард пише, че Арабела е вече в Лондон.

— Тя е там за Сезона — каза тихо Луси.

Ричард продължи:

— Баща ти щял да тръгне в края на следващата седмица. Искаш ли да пристигнем по същото време или преди това?

— Преди това, ако успеем да се приготвим, разбира се.

Тя вдигна глава, изразът на лицето й беше сериозен — беше решила да не показва колко я бе наскърбило неговото решение.

— Ако се чувстваш неудобно, можеш да не ме придружаваш, Ричард — каза тя тихо. — Ще те разбера.

След напрежението през последните седмици тя даже щеше да се зарадва да бъде далеч от него за известно време, помисли си. В същото време при мисълта, че ще се раздели с него, усети празнина в себе си. Но за нищо на света не би му доверила, че копнее той наистина да я придружи до Лондон.

— Колко дълго мислиш, че ще останем? — попита я той, игнорирайки предложението й.

— Не много дълго. Кога пише Едуард, че ще бъде празненството?

Ричард прочете набързо писмото, после сви рамене и й го подаде. Луси също като че пробяга по редовете с очи, после го погледна разочарована.

— Мъже. Предполагам Едуард даже не си е отбелязал датата в календара. Можеш ли да изпратиш един от конярите да дойде при мен? — каза тя и веждите й политнаха нагоре.

— Коняр ли? Защо?

— Някой трябва да съобщи на баща ми. Ще трябва да определим дата в рамките на сезона, преди хората да са започнали да напускат Лондон. Ще са необходими пресни плодове и зеленчуци и други продукти. Защо да купуваме всичко от града, след като можем да си го набавим от нашата градина? — Замисли се за миг. — Може би слугите ще тръгнат по-рано, за да подготвят къщата за пристигането ни.

Очите й отново пробягаха по редовете на Едуардовото писмо. После го остави на бюрото.

— Предполагам, той мисли, че празненството ще се организира от само себе си или, че може би Арабела ще се заеме с подготовката? Мъже!

Луси не дочака отговора на Ричард и все още мърморейки, се втурна към вратата.

Ричард я сподири с поглед, надявайки се, че е взел правилно решение. Съвсем сигурно беше, че ако трябва да се случи нещо подобно като няколкото инцидента с него преди пожара, то наистина вече трябваше да се е случило. Не можейки да се освободи от притеснението си, той също се запъти извън кабинета си — искаше за пореден път да се увери, че нищо лошо не се е случило и, че децата му са в учебната зала.

Луси и Ричард мислеха, че ще им е много трудно да подготвят децата за предстоящото им пътуване. По-трудно се оказа да усмирят ентусиазма им след споменаването за това. Робърт и Дейвид вече си бяха приготвили списъци за това какво искат да видят в града. Карълайн слушаше разговорите им за Лондон с широко отворени очи и уста. Луси и Ричард знаеха, че ще им са нужни месеци, за да заведат децата навсякъде, където пожелаеха.

— Ще посетим Астлийс — обеща им Ричард следобеда, преди да тръгнат — и може би менажерията. Трябва да остане нещо невидяно и за следващите пътувания до Лондон.