Джеймс Ролинс - Триъгълникът на дракона

9 август, 11:05.

База „Нептун“, Централен Пасифик

Джак седеше, увит в топли хавлии. Най-накрая бе започнал да чувства пръстите на краката си. На компютърния екран пред него се появи образът на Чарли.

— Първо ми разкажи за ракетния удар. За какво става дума?

— По радиото от дъното е стартирана някаква предохранителна процедура. Мислех, че ти може би ще знаеш повече по въпроса.

Джак погледна към Карън.

— Не е било оттук — каза тя. — По това време бях с Ролф.

— В такъв случай трябва да е бил Спенглър — навъсено каза Джак. — Последният му опит да ме затрие от оня свят.

— Трябва наистина да те е мразил много, Джак — обади се Чарли. — За да прати междуконтинентална ракета с бойна глава, върху която са написани имената ни…

Джак се опули. Напълно забрави за премръзналите си крайници.

— Колко време имаме?

— Според изчисленията на Гейбриъл — петдесет и седем минути. Една минута след като ни връхлети слънчевата буря.

— Значи дори и да блокираме този обелиск и да спасим света, ще се изпарим в ядрена експлозия — поклати глава Джак.

— Нещо такова — сви рамене Чарли.

Джак замълча, мрачно обмисли ситуацията и въздъхна.

— Майната му! От героите не се очаква да живеят вечно. Що за нов план си измислил, Чарли?

— Това е изстрел от далечно разстояние, Джак.

— Като имам предвид сегашното състояние на нещата, готов съм да поема всеки проклет риск.

— Щеше ми се да можех да сверя изчисленията си с доктор Кортес.

— Е, ако нямаш масичка за спиритически сеанси някъде около теб, забрави. Така че изплюй камъчето. Що за план си съставил?

Чарли стана мрачен.

— Ти ми даде идеята, Джак. Ще пренатоварим пилона с енергия.

— Да се опитаме да направим късо ли?

— Не точно. Ако го пренатоварим с добре изчислено количество енергия, която пулсира с точно необходимата честота, бихме могли да отчупим кристала без ответна кинетична реакция. Все едно да строшиш кристална чаша, като изсвириш правилната нота.

— И ти знаеш коя е тази нота ли? Чарли кимна.

— Мисля, че да. Трудното беше да намерим начин да изсвирим нотата. Енергията трябва да бъде прецизно насочена и да се подава в продължение на три минути.

— Да не би да си се сетил как?

— Надявам се — въздъхна Чарли. — Точно върху това работихме с Гейбриъл, откакто ти тръгна… и няма да ти хареса, Джак. За подобен тип енергия ще ни трябва лъчево оръжие.

— И как ще се доберем до подобно нещо?

Чарли го изгледа така, сякаш вече би трябвало да знае отговора.

И изведнъж му просветна. Скочи на крака.

— Чакай… да нямаш предвид „Спартак“?

— Гейбриъл се добра до спецификациите му. Би трябвало да свърши работа.

— Какво представлява този „Спартак“? — прекъсна ги Карън.

Джак отново се отпусна на стола.

— Военен сателит. Същия, който извеждах в орбита, когато се повреди „Атлантис“. Оборудван е с експериментално оръжие, изстрелващо лъч елементарни частици. Проектиран е да поразява цели от космоса. Самолети, ракети, кораби, дори и подводници. — Джак се обърна към екрана. — Но той не работи, Чарли.

Чарли поклати глава…

— Не работят само навигационната система и системата за проследяване — което, разбира се, го прави неизползваем за правителството. За да работи, ще им трябва оператор, който да виси там горе и да се прицелва ръчно. — Чарли помълча. — Но за щастие ние разполагаме с такъв оператор.

Джак не разбра, но Карън се сети.

— Гейбриъл!

— Именно. Преди известно време го пратих да се опита да получи достъп до централния процесор на сателита. При сегашната криза и приемането на „Спартак“ за мъртъв той и Миюки успяха да се промъкнат през старите защитни стени. Процесорът на сателита все още работи.

— Стига бе… след толкова много години? — скептично се обади Карън.

— Захранва се от слънцето. Така че разполага с неизчерпаем енергиен източник.

Докато разговаряха, Джак седеше притихнал. Спомни си как яркият сателит се издигаше бавно от товарния отсек и разгъваше широките си сребристи криле. Опита се да затвори ума си за последвалите събития, но не успя. Експлозията, писъците, безкрайното падане…

Потръпна — но не от студ, а от надигналия се в гърдите му суеверен ужас. „Спартак“ бе прокълнат. Около него витаеше смърт. Нищо добро не би могло да излезе от проклетото нещо.

— Няма да стане — промърмори той.

— Имаме ли друг избор? — попита го Карън. Сложи ръка на рамото му и се обърна към Чарли: — Кога можем да опитаме?