Джеймс Ролинс - Триъгълникът на дракона

Карън се изправи. Сърцето й бясно биеше. „Аргус“ със сигурност вече бе потеглил надолу. Не можеше да рискува да бъде хваната. Изтича до пулта, като трескаво се мъчеше да си спомни как да включи радиото. Най-накрая уцели правилния ключ.

— Тук е „Нептун“. Прекратете евакуацията. Повтарям — прекратете евакуацията. Станцията е повредена. Имплозията е неминуема. Разбрахте ли?

Гласът се разнесе отново, този път мрачно.

— Разбираме. Имплозията е неминуема. — Последва дълга пауза. — Молим се за вас, „Нептун“.

— Благодаря, Горна земя. Край на връзката.

Карън прехапа устни. Най-сетне свободна, сега можеше да насочи вниманието си към по-важни грижи. „Къде, по дяволите, е Джак?“

09:35.

„Наутилус“

Джак се спусна бавно в последния каньон. Забеляза светлини пред себе си. Мястото на катастрофата. Беше съвсем близко. Натисна няколко пъти педалите в отчаян опит да изкара още малко енергия от изтощените акумулатори. Дюзите слабо изхълцаха.

Ако не друго, лудото преследване сред подводните хълмове го бе довело на не повече от половин километър от целта му. След като видя как спасителната капсула на Дейвид имплодира, на Джак му трябваха само осем минути, за да стигне до базата. Екранът на компютъра му обаче примигваше с червени и жълти светлинки. А още по-лошото бе, че акумулаторите се бяха изтощили.

Токът бе толкова слаб, че се принуди да изключи всички системи, които не бяха от жизнена важност — светлините, филтрите за въглероден двуокис, дори нагревателите. Вече трепереше целият и устните му бяха посинели от студ.

А сега, когато светлините на базата осветяваха каньона, Джак изключи и хидролокатора. Това осигури още половин минута работа на двигателя. Насочи „Наутилус“ напред. Плъзгачите на подводницата, огънати и смачкани, се носеха на сантиметри от пясъчното дъно.

Измина цяла вечност, докато излезе от каньона.

След дългото време, прекарано в тъмнина, светлината го заслепи. Присви очи. Обелискът се намираше на двадесетина метра вдясно, а пръстените на базата светеха ярко пред него. Тихо изруга, когато видя още колко път трябваше да измине. Защо бяха построили базата толкова далеч? Никога нямаше да успее да стигне до нея.

Сякаш в знак на съгласие, дюзите изхълцаха за последен път и зловещо замлъкнаха. Джак продължи да помпа педалите.

— Хайде, дявол да те вземе, на две крачки сме! Никакъв резултат.

Облегна се назад. Разтри ръце, опитвайки се да сгрее безчувствените си пръсти.

— И сега какво?

09:48.

Базата „Нептун“

Карън изтри кръвта в панталоните си. Беше се покатерила обратно на Ниво 2, след като бе спряла аварийната система. През последните пет минути се опитваше безрезултатно да се свърже с Гейбриъл.

Откъсната от останалия свят, тя се чувстваше сляпа и глуха. Какво щеше да прави сега?

Стана и закрачи напред-назад, за да се отърси от нервността си. Дали да не се обади на повърхността и да разкрие всичко? Съдбата на света зависеше от това някой… който и да е… да предприеме нещо. Но знаеше, че шансовете и да убеди когото и да било са нулеви. Дискът с информацията от „Дийп фатъм“ беше изчезнал заедно с тялото на доктор Кортес. А и кой би повярвал на жена, която току-що беше обезглавила военен от американските въоръжени сили?

Почеса се по главата. Сърцето й продължаваше бясно да тупти. Трябваше да има начин.

Изведнъж усети как подът под краката й слабо затрепери. Спря и затаи дъх. Последното, което и трябваше в момента, бе трус. Отиде до най-близкия илюминатор. Докато се взираше навън, треперенето престана. Забеляза угасваща светлина. Идваше откъм обелиска.

Карън присви очи. Странно.

Внезапно нагоре по обелиска отново пламна светлина. Подът пак се разтресе. Залепи ръце за стената, за да запази равновесие. За миг забеляза ярко металическо проблясване.

Там имаше нещо.

Трусът престана и светлината угасна.

Тя се взираше напрегнато с присвити очи… но не можеше да различи нищо.

— Какво беше това? — промърмори сама на себе си.

И както стоеше, скръстила ръце, Карън измисли начин да разбере.

10.18.

„Наутилус“

С тракащи от студ зъби и останал без сили от застоялия въздух, Джак се мъчеше да сграбчи поредния камък от дъното с манипулатора. При предишните четири опита бе успял да уцели колоната два пъти. Не беше чак толкова зле.

Когато подводницата замря на дъното, си бе спомнил лекцията на Чарли за чувствителността на кристала към енергия — дори към кинетична енергия. Токът в акумулаторите му стигна само колкото да задейства единия манипулатор и да замеря колоната. Дъното се разтресе и колоната блесна. Но дали имаше някой, който да види сигнала му за бедствие? Дали базата вече не бе евакуирана? Нямаше начин да разбере.