Джеймс Ролинс - Триъгълникът на дракона

Никой човек не е напълно изолиран и самотен. Особено писателят. Мнозина скъпи приятели и великолепни хора помогнаха за написването на този роман. На първо място и най-горещо искам да изразя своята благодарност на редакторката си Лайза Кюш и на моя агент Рус Гален.

По отношение на техническите въпроси няколко души ми оказаха неоценима помощ за научните и историческите моменти, засегнати в книгата. Бих искал да благодаря на д-р Стивън Р. Фишер за задълбочените му познания по полинезийски езици; на геолога д-р Чарлз Плъмър; на Вера Рубин за публикациите й по астрономия; на д-р Фил Нюйтен от Нюйтко Рисърч Лимитид и на момчетата от Зеграм Дийп Сий Вояджес за подробностите около подводната динамика; на библиотекарката в Океанографския институт в Уудс Хол Лаурел Мур за консултациите, които ми даде по дълбоководна биология; както и на Дейвид Чайлдрес за изключително изчерпателната му и увлекателна книга „Древна Микронезия“. Накрая трябва да спомена с най-дълбока почит двама други писатели, чиито книги вдъхновиха написването на този роман — полковник Джеймс Чърчуърд и Чарлз Берлиц.

Разбира се, не бива да пропускам и словесните цербери, с помощта на които успях да сглобя и придам що-годе нормален вид на първоначалния ръкопис — Крис Кроув, Майкъл Галоуглас, Лий Гарет, Денис Грейсън, Пени Хил, Дебра Нелсън, Крис Келер, Дейв Мийк, Крис Смит, Джейн О’Рива, Стив и Джуди Прей, Каролин Уилиамс, както и безмилостния критик и приятел от десетилетия Каролин Макрей.

И накрая искам да изкажа специални благодарности на Стив Уинтърс от Уеб Стю за уменията му да се справя в интернет, както и на Дон Вагнер за разпалената му и веща подкрепа.

Денят на затъмнението

Вторник, 24 юли

08:14 Стандартно Тихоокеанско време.

Сан Франциско, Калифорния

На сутринта преди затъмнението Дорийн Маклауд забързано излезе от Старбъкс с новия брой на „Кроникъл“ под мишница. Имаше среща в десет на другия край на града и разполагаше с по-малко от час, за да стигне до кантората си недалеч от Ембаркадеро. Обхвана с ръце чашата с гореща мока, потрепери от сутрешния студ и енергично закрачи към подземната станция на „Маркет“ и „Кастро“.

Хвърли поглед към небето и се намръщи. Нощната мъгла трябваше вече да се е разсеяла, но слънцето все още бе като размазано ярко петно някъде отзад. Затъмнението щеше да настъпи малко след четири следобед — първото слънчево затъмнение за новото хилядолетие. Щеше да е жалко, ако мъглата развали цялата гледка. От гръмките съобщения по всички медии знаеше, че целият град се е настроил да празнува. Сан Франциско не би могъл да си позволи да пропусне подобно велико събитие без обичайните фанфари и купони.

Дорийн поклати глава. Какъв беше смисълът да се чака с такава жар няколко мига мрак при проклетата вечна мъгла над Сан Франциско? Дори не ставаше дума за пълно слънчево затъмнение.

Въздъхна, отърси се от блуждаещите си мисли и уви шала по-плътно около врата си. Имаше по-важни грижи. Ако успееше да се оправи със сметката на Делта Банк, партньорството във фирмата й бе в кърпа вързано. Остави тази мисъл да я подкрепя, докато пресичаше „Маркет Стрийт“ и се насочваше към станцията.

Стигна тъкмо когато пристигаше поредният влак. Пъхна картата си в процепа на автомата, забързано слезе по стълбите към перона и зачака влака да спре. Вдигна чашата с мока към устата си. Вече бе напълно сигурна, че ще разполага с достатъчно време за срещата.

Внезапно някой я дръпна за лакътя. От чашата полетя шоколадова дъга и опари ръцете й. Ахна, обърна се и се озова лице в лице с натрапника.

Възрастна жена, облечена в разноцветни дрипи и опърпано одеяло, сякаш гледаше през нея към нещо друго. За миг през съзнанието на Дорийн мина спомен за майка й в леглото — лъх на урина и лекарства, отпуснати черти на лицето и същия празен поглед. Алцхаймер.

Отстъпи назад и инстинктивно посегна да прикрие чантата си. Но старицата — очевидно бездомница — не представляваше непосредствена заплаха. Дорийн очакваше, че ще се опита да изпроси някой цент.

Вместо това жената продължаваше да се взира в нея с празните си очи.

Дорийн направи още крачка встрани. Към гнева и страха й се добави и съжаление. Другите чакащи един по един извърнаха погледи. Така бе прието в големия град. „Не се заглеждай.“ Опита се да се подчини на правилото, но не успя. Може би споменът за отдавна починалата й майка бе събудил състраданието й.